„Човек и добре да живее…“, досещате се за тази велика мисъл на хан Омуртаг, нали. Ще умре, след него ще се роди друг. Но колкото и добре да живее, все някога ще му се наложи да го сложат под карантина. Разликата е, че тогава българите са загивали по бранните полета с меч в ръка. А сега най-големият кошмар е да не попаднеш в сводките на НОЩ, и особено в графата с интубираните. Защото оттам до другата, където оставаш завинаги, крачката е една.
Споделям това, защото съм заключен в законно установената 14-дневна карантина след завръщане от САЩ. А днес ми е предпоследният ден. Здрав съм, нищо ми няма. Лекарите твърдят, че това е срокът, в който се проявяват симптомите на COVID-19.
Още в самолета се подготвих психически, че ме очаква двуседмично „заточение“.
Знаете ли кое е трудното – самотата
Обстоятелството, че оставаш сам със себе си, изолиран от всички, е угнетяващо. В такива мигове на уединение човек се отдава на размисли. Нека не се заблуждаваме, човек е социално животно, бе казал един философ. Затова няма как да избяга, колкото да му се иска, от битовите проблеми заради собственото оцеляване – от най-елементарните като храна, вода и т.н. А по време на пандемия те се оказват и най-съществените.
Още на летището в София ми назначиха начален час на карантината – 15,30 ч. Пристигнах половин час по-рано и използвах този бонус да се заредя с храна от магазина, който е на метри от входа. После комшия, като тръгваше с колата си по задачи, ми свирна от двора и ме попита искам ли нещо. Донесе ми пълна чанта с продукти. Бележката от магазина е пред мен, на масата, чакам да изляза на „свобода“, за да му я осребря. После се възползвах от помощта и на друг приятел. Със съседка пък се разбрахме да й оставям торбата с боклук пред входната врата и сутрин, като излиза, да я изхвърля. Между другото, хайде да не кажа за първи път, но от много години насам, сега ми се отдаде възможност да следя новинарските емисии на централните телевизии, без да пропусна нито една. Преди все не оставаше време за това. Сега се убедих за пореден път, че информационният глад е не по-малко страшен от биологичния. И че първият 
също е средство за оцеляване като втория.
Струва ми се, че най-трудни са първите пет дни на карантината, тъй като се счита, че обикновено в този интервал се проявяват симптомите на коронавируса, ако сте го лепнали. Те са заредени и с най-голямо психическо напрежение. Защото нещо може да ти се случи, да се проявят признаци на заразата. Ставаш сутрин, пипаш се по челото, мериш си температурата, следиш си дишането… в очакване на лошото. И е толкова хубаво, че то не идва. Повярвайте ми, това са едни от най-прекрасните мигове в живота.
В дни като сегашните човек се хваща за сламката на всяка надежда, която може да го защити от коронавируса. Започнах да я търся още в Америка. Тогава в интернет попаднах на видеоклип от лекцията на руския проф. Олег Торсунов. Той твърди, че вирусът не е страшен, ако консумирате редовно джинджифил защото екзотичната подправка го унищожавала. Даже обясни, че когато пътува в самолет, не си слага маска, а си връзва на лявата китка и на левия глезен резанче джинджифил, за да се предпазва.Така постъпих и аз – прикрепих с ластик на ръката и крака корен от джинджифил и тръгнах за летището в Атланта. Дали това ми е помогнало – не знам, но е факт, че засега съм здрав. А колко много джинджифил съм изял, едва ли ще се намери някой, който да е погълнал повече от мен.
Между другото, никога не съм си и помислял да нарушавам карантината. Не заради заплахата от затвор и глоба от 5000 лв. А за да проверя себе си, мога ли да устоя на изкушението, след като навън светът е прекрасен – слънцето, зеленината и прочее поетични изкушения. И най-важното – за да опазя другите около мен.
От полицията ме провериха четири пъти спазвам ли карантината. Звънят по телефона да се покажа на прозореца. Показвам се – пожелават ми приятен ден и си тръгват. Веднъж не съм чул, бил съм в банята. И на входната врата се позвъни. Отварям – млада полицайка с маска. Пита ме: „Вие ли сте Евгени Генов“. Отговарям: „Аз съм“. Следва въпрос: „А защо не си вдигате телефона, два пъти ви звъним“. Обяснявам й къде съм бил, тя одобряващо кима и си тръгва. Сега съм накрая на карантината и очаквам пак да ме проверят.
А часовете се точат бавно и са тягостни. Започнах да ги запълвам с подреждането на багажа от самолета. Трудоемко е, но убива времето. Гледам единия куфар и както си очаквах – проверяван е. Обичайна практика на американските гранични служби за сигурност. Ако е заключен със специални малки катинарчета, които се продават и са сертифицирани за тази цел, го отварят, без да го разбиват. Проверяват и пак заключват. Но подреждат багажа, както си е бил, много трудно се познава, че е отваряно. Разбираш, когато отвориш куфара и видиш, че най-отгоре е поставен официален формуляр с бланка и телефони за връзка.
По време на карантината успях да свърша и куп отлагани задачи. Домакински имам предвид. Почистих си апартамента и измих прозорците. Сега светят, не бяха пипани от много време, срам ме е да кажа колко. Няма друг кой, аз трябваше да я свърша тази работа. Та едно тежко бреме ми падна от плещите. И затова „благодаря“ на вируса. Значи имало полза и от загубата.
Карантината ми помогна да прозра и че истинското приятелство е богатство в живота
Много колеги ми позвъниха да ме питат как съм, имам ли нужда от нещо. Ако пропусна някой, да ме извини. Цончо ми бе дежурният душеприказчик със съвети как се оцелява по време на карантина и с какво трябва да се запасявам. Един от първите, който ми се обади, бе синдикалният ни вожд Недялко с готовност да дойде и да купи каквото ми е необходимо. Обади ми се и Петър да ме попита имам ли нужда от нещо. Има и друго – ако някой ви каже, че има нормален мъж, който по време на карнатина стои „заключен“ у дома и не пие алкохол, значи лъже. И то здраво. Та аз предпочитам да съм от нормалните мъже.
Вкъщи имам алкохол, за да преживея дори Ленинградската блокада –уискита и водки, както и люта домашна ракия. Не съм капризен. Като курсант във военното училище в Съюза имахме преподавател по тактика полковник Рубцов. През Втората световна война той е бил младши сержант, редови картечар. Как е оживял не знам, като се има предвид, че средната продължителност на живота на пехотинеца на фронта е била около 80 минути – поне тази статистика са ни давали. Та веднъж го питам: „Какво пиеш, другарю полковник?“. А той: „Пия всичко освен мазут“. И аз не съм капризен, но съм фен на хубавата домашна ракия. Затова уискито ми стои непипнато, а то е силно марково и доста отлежало. Когато избухна пандемията и светът изпадна в шок, един форумец написа: „Няма страшно, не бойте се. Пийте нашенска „дабъл превър“, яжте боб и чесън и вирусът ще бяга от вас“. Опитах и тази рецепта, изглежда, има ефект. Сега си пия пък италианска ракия от добър приятел. Подари ми я Тома Иванов, когато бяхме заедно в Инфоцентъра преди 3 г. Бе на екскурзия в Италия и ми я донесе. Пазих я за специални случаи, но й дойде времето. Убедих се, че Томата разбира от красиви жени и тънки питиета. За професианалния му капацитет две мнения по въпроса няма. Та в предпоследния ден от карантината твърдя, че с добра ракия и добри приятели самотата и ограничението не са страшни.
