На прага сме на 170-годишнината на титана на словото, народния поет, патриарха на българската литература Иван Вазов. С гениалното си творчество той възвеличи Майка България, вдъхна сили и самочувствие с европейски мащаби на възродения след 5-вековно иго български народ, разпали бойния дух на българския воин да печели битки по фронтовете на войните за национално освобождение и обединение.
И не е достатъчно само от юбилей на юбилей да величаем исполина Вазов. Нека погледнем материалните знаци на народната признателност към него и да помислим дали не трябва да ги увеличим.
Говоря за София. Улицата на негово име е толкова тясна, че е еднопосочна. Уличка. Вярно, преминава край къщата на поета. Но това не я прави по-широка и по-удобна за пешеходците и за чуждите туристи, които вероятно дори познават творчеството на този може би най-превеждан в чужбина български писател.
И ако преименуването на някой булевард в столицата на „Иван Вазов” вероятно е трудно, има по-лесен вариант. Какво пречи площта около Народния театър „Иван Вазов” да бъде обособена в площад? Който, естествено, да носи името на великия творец. Мястото просто „крещи” да се казва „Иван Вазов”.
Нещо повече – защо самата Градска градина не добие името на поета? Голяма част от творчеството му е възхвала на родната природа. Градска градина има във всяка столица по света. Но градина „Иван Вазов” може да има само в София.
Дължим на най-българския творец тези малки жестове на почит.
Шапки – долу, пред Иван Вазов!
