Евгени Генов и Ивайло Пашов
Красимир Каракачанов, министър на отбраната:
Нищо не се е променило в Костинброд, освен че войската е по-малко
„Имаше един лейтенант Василев, ти му заповядваш нещо, той си прави каквото си иска”, си спомни преди две години министърът на отбраната Красимир Каракачанов, когато посети в. ф. 34420 в Костинброд, където е служил като войник. „Е, той е легенда!”, отвърна един от офицерите и всички прихнаха да се смеят. Военният министър е набивал крак на плаца в зенитно-ракетния дивизион в планината Понор през 1983–1985 г. „Водехме се секретно поделение и полагащият ни се един ден градска отпуска беше организиран под формата на посещение на цирк, концерт, кино в София”, спомни си с умиление службата отпреди близо 35 г. Каракачанов. Дивизионът е въоръжен със ЗРК С-200. „За мен е чест да ви поздравя с годишнината от създаването. Имах честта да бъда един от онези войници, които служиха тук, в тогавашната група дивизиони. Нищо не се е променило освен това, че войската е по-малко, техниката е на 34 г., но задълженията на военнослужещите, служещи в това военно формирование, остават. И така ще бъде, докато има Българска армия, защото вие и всички ние сме призвани да служим на Отечеството”, приветства тогава Каракачанов офицерите и войниците от дивизиона.
Полковник (о.з.) Танюш Желязков, командир на 3-та зенитно-ракетна бригада (2000–2007 г.)
Хората са най-големият капитал на ЗРВ
„Службата в ЗРВ беше тежка и напрегната, но също предизвикателна и интересна. Имаше много добър воински колектив, с който несгодите се понасяха лесно и успявахме да се справяме с поставените задачи. Бяхме високо мотивирани и работехме с желание, защото ни беше поверена модерна за времето зенитно-ракетна техника, чието усвояване изискваше и задължаваше.
Във войските се научихме на отговорност, дисциплинираност, уважение към труда на всички специалисти от дивизионите. Така постигнахме сглобеност и като колектив, и като воински разчети. Когато екипът е отговорен, мотивиран, няма проблеми, които да не могат да бъдат решени.
Разбира се, заради войските се налагаше да правим и лични жертви. Нашата отдаденост на службата в името на България засягаше семействата ни, за които оставаше по-малко време. Ала бяхме млади и ангажираността не ни тежеше. Някак намирахме начин да компенсираме и балансирахме между работата и близките. Не съжалявам за нищо.
Хората са в основата на ЗРВ. От войника до полковника или генерала всички работят заедно в кабините или командните пунктове и всеки от тях допринася за общия успех.“
Полковник (о.з.) Ангел Томов, на 85 г.:
От първия випуск българи, завършили
в Улан Уде, сме живи трима
„Аз бях от първия курс, който премина обучение в Улан Уде, Бурятската автономна република на бившия СССР. Завършил съм електрофакултета в тогавашния МЕИ. През 1959 г. МНО организира среща в ЦДНА, сега Военния клуб, с абсолвентите от МЕИ. Тогава отправиха апел, предложиха ни да дойдем да служим в армията, която изпитваше остра нужда от инженерни кадри. На другия ден отидохме на пропуска на министерството с мой колега, позвънихме и ни посрещна майор Киров. Написахме молба и се прибрахме, започнахме да чакаме обаждане. През това време са ни проучвали. Един прекрасен ден ми позвъниха. Отидох в министерството, а оттам ме изпратиха в щаба на ПВО в София при полковник Винаров. Той бе син на генерал Иван Винаров.
В МЕИ-то, където получих някаква военна подготовка като студент, ми дадоха звание младши лейтенант, а в щаба ме повишиха в лейтенант. Един ден ни събраха с офицери от зенитната артилерия и ни съобщиха, че ще ни пратят на курс в СССР. Да имаме готовност да тръгнем през нощта. Излетяхме от Враждебна с ИЛ-14 за Москва с междинно кацане в Киев. Оттам с влак пътувахме до Улан Уде почти седмица.Та целта на курса бе да ни подготвят за преподаватели по ЗРВ на български офицери у нас. Курсът бе 4 месеца. Изучавахме комплекс СА-50. Това бе първата ЗРВ система, постъпила на въоръжение в армията ни. Там се подготвяхме заедно с румънци, унгарци и албанци. Българите бяхме 25 човека. В края на курса отидохме в Казахстан да наблюдаваме стрелби с комплекса. Полигонът бе близо до станция Ашолук. Като се върнахме у дома, започнах да служа в Марино поле, до Карлово. Там имаше учебен, огневи и технически дивизион. Обучавахме наши офицери и войници. През 1960 г. изпратихме първите офицери в бойните части на ЗРВ. През 1966 г. напуснах ПВО и отидох да служа в строителния сектор на МНО. През 1991 г. се уволних след 32 г. офицерска служба. Така българите, които са първият випуск, завършил в Улан Уде, вече се броим на пръсти. Останахме живи само трима.“
Проф. д-р Костадин Ангелов, министър на здравеопазването:
Във войските се научих на ред и отговорност за живота на другите
„Военната ми служба премина в периода 1997–1998 г. в санитарния пункт на свързочен (поделение 37790) и зенитно-ракетен полк (97-и зрп, поделение 34600, въоръжено със зенитно-ракетни комплекси „Куб” – б.а.) в Нова Загора. Служих в едни кризисни години, когато България беше в сериозна икономическа криза и последваха съществени политически промени. Длъжността ми беше санитарен инструктор (ефрейтор) и отговарях за всичко, свързано със здравето на войниците. В т.ч. за качеството на храната, организирането на медицински обучения, оказване на медицински грижи.
Службата във войските възпитава качества, които, освен че са ключове за изграждането на личността, остават за цял живот. Научаването на ред и дисциплина ми помогнаха да стана по-подреден, отговорен и търпелив. Преди службата имах нагласата, че всичко трябва да става мигновено. Казармата ме научи, че дори нещата да не се случват според очакванията ни, човек не бива да губи вяра, а трябва последователно и упорито да отстоява принципите и ценностите си. Друг капитал от тези години са стабилните приятелства, които изградих. До ден-днешен поддържам контакт с много хора, които срещнах по време на военната служба. Сред тях и повечето от тогавашните ми командири.
Във войските се научаваш да работиш в един екип с различни хора и да носиш отговорност за здравето и живота. Разбираш, че ако допуснеш компромис или вземеш решение, което не е уместно, рискуваш нечий живот. Така се възпитават отговорност, грижовност и ангажираност към ближния, към неговите радости и проблеми. Това са уроците, които получих в казармата и за които съм благодарен.“
