Предположението не е мое, въпреки че и аз бих могъл да го направя. Направи го премиерът на Република Северна Македония Зоран Заев в неделя, 11 октомври. На въпрос на местни журналисти за резултатите от първата визита на новия министър на външните работи Буяр Османи в София и след срещата му с неговата българска колежка Екатерина Захариева Заев с видимо огорчение съобщи, че поведението на Захариева не било приятелско и добросъседско, но не било и европейско. Затова, продължи премиерът, трябвало да се съобщи на македонския народ той да се готви, че през декември обещаната първа междуправителствена конференция с участието на неговото правителство и Европейската комисия, за която настоява Берлин, можело и да не се състои. А понеже това е първата проява от този ранг, която ознаменува старта на преговорния процес с Европейския съюз за членство, значи и преговори няма да има.
Без да го формулира изрично, вината за този провал на толкова чаканото начало на преговорите ще трябва да носи България. Но все пак Заев се надявал да реши този проблем с неговия приятел и брат, българския му колега Бойко Борисов, с когото, както е известно, той се надява да се срещне в София на 10 ноември. Тогава двамата – Заев и Борисов, трябва да съпредседателстват Берлинския процес, германската инициатива, която има за цел да приближи страните от Западните Балкани към тяхното европейско членство. Премиерът на Република Северна Македония изрече тези пълни с разочарование думи в неделя, 11 октомври. На този ден всяка година гражданите на страната отбелязват като държавен празник началото на народноосвободителната борба против „българския фашистки окупатор”. През 1941 г. в един от най-българските градове в Македония – Прилеп, трима нелегални младежи убиват в гръб стоящия на пост пред сградата на полицейския участък баща на три деца, роден в с. Смилево, Битолско. При това един от убийците е от семейство, близко до това на полицая. Постепенно Прилеп, описан като Преспа в романите на родения там Димитър Талев, се превръща в един от най-антибългарските градове, а денят 11 октомври се чества като държавен празник.
Вероятно някой може да опише този инцидент много по-добре от мен, но не това е важното. Важното е, че Зоран Заев избра тъкмо празничната неделя да изговори тези тежки обвинителни думи срещу нас и държавата ни. Което, откъдето и да го погледнеш, си е знаково и символно. Но не като някакъв красив жест от страна на България, а като обвързване на сегашното поведение на страната ни и на нейните институции с онези четири години от април 1941 до есента на 1944 г., които за нас са време на администриране на тогавашна Македония. А за политическите елити, за местната историография край Вардар и за съжаление, за доста обикновени хора, е период на „българската фашистка окупация”. С всички произтичащи от това допълнителни обвинения, повечето от които изфабрикувани, но лепнати като етикет за едно време, чиито разясняване и осветляване тепърва трябва да се състоят в съвместната комисия за история и образование.
И понеже стана дума за Комисията, да кажа, че нашите представители в нея отпътуваха по посока на Скопие. На 15 и 16 октомври е планирано те да седнат едни срещу други с колегите си от Северна Македония. Когато този брой на вестника види бял свят, нашите експерти вече ще се връщат обратно към София и ние, надявам се, ще сме поразбрали нещо от това, как е минала тази среща, отлагана повече от десет месеца. Как са били посрещнати от своите скопски колеги, тамошните историци, показали ли са те поне малко неудобство от факта, че толкова време е било изгубено, та сега се налага да се бърза толкова много, за да може до 10 ноември да се свърши все пак някаква работа, за която премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов „да се хванат”. Да не говорим, че през цялото време на принудителната пауза в доста медийни изявления членове на македонската половина на Комисията, и най-вече нейният председател проф. Драги Георгиев, изрекоха толкова обиди срещу българските си колеги че на тяхно място бих потънал в земята от срам, сядайки за разговор или подавайки ръка за поздрав. Но нито аз съм на тяхно място, слава Богу, нито пък очевидно те имат някакво чувство на срам и възпитание, та, изглежда, всичко ще мине и замине като поредната проява на дипломатичност от българска страна… Не разбраха оттатък простата истина, че ако искат Борисов да им даде подкрепата си, трябва да му дадат някаква „сламка”, за която той да се хване. Тази „сламка” трябва да бъде обаче такава, че да убеди и българското общество, че давайки „зелена улица” за евроинтеграцията на Северна Македония, Борисов не прави това за сметка на нашите национални интереси. Когато вече повече от три месеца в центъра на София, пък и в някои други градове на страната, протестиращи искат оставката му, въпросното съображение си е повече от актуално.
Сбърка ли, или не Зоран Заев с това изявление? Или то показа неговото моментно състояние и многобройните му притеснения за това, дали все очакваният и обещаван от Германия старт на преговорния процес през декември значи в рамките на нейното ротационно шестмесечно председателство на Съвета на Европейския съюз може да бъде провален? Бившият премиер на страната Владо Бучковски дори предполага, че препоръката на Заев неговите съграждани да се готвят за фал на старта с преговорите е по-скоро призив към Берлин и към Брюксел да окажат влияние върху София да промени своята неотстъпчивост. Склонен съм да споделя тази оценка, макар и не напълно. От една страна, политическите елити край Вардар вече са напълно убедени, че без натиск отвън, от страна на големите европейски и глобални играчи, Северна Македония няма да мръдне напред нито сантиметър. Та нали и членството на страната в НАТО стана благодарение на геополитическия натиск, на който съседните държави, с които Скопие имаше проблемни отношения –
България и Гърция, бяха подложени на дискретен, но силен натиск да подпишат двустранни договори. С тази разлика, че Атина изигра чудесно картите си и включи в Спогодбата от Преспа всички свои претенции до най-малката подробност, които в Скопие преглътнаха. Докато ние направихме това, което направихме, и сега си бием главата с него.
От друга страна обаче, с надеждата си, че когато се види с Борисов, двамата ще намерят решение, Заев дава знак, че от двете „ченгета”, които представиха в петък пред Буяр Османи българската позиция: лошото – Екатерина Захариева, и Бойко Борисов – доброто, той избира второто. И не защото допуска, че „доброто ченге” Борисов може да не се съобрази със своя външен министър, или с настояването на своя коалиционен партньор от ВМРО, или с всички документи, излъчени от българските институции за отношенията ни със Северна Македония, а защото Борисов е единственият човек в България, който може да реши въпроса. Никой друг. За Захариева ще трябва да се грижи Буяр Османи, албанецът, начело на външната политика на Скопие. Или може би неговият предшественик Никола Димитров, който, за съжаление, в битността си на вицепремиер и ръководител на Секретариата за европейски въпроси повтаря буквално думите на своя шеф – премиера Заев. Може и да е обратно – Димитров да формулира позициите, които Заев да излага публично. И в двата случая резултатът е един и същ.
Ето една такава комбинация се завъртя в българско-македонските отношения, че човек просто се изкушава да сложи заглавието, което носи този текст.
Помислете върху него.
