Любомир ДЕНОВ
Разочарован от неуспешните опити за служба във военното разузнаване Маргарит Димитров търси контакти със западни посолства.
След 2 месеца ще се навършат 34 години от смъртта на старши лейтенант Маргарит Димитров. Той е разстрелян на 28 януари 1987 г. в Централния софийски затвор. Смъртната му присъда е за държавна измяна. Седмица след разстрела ЗКПЧ на дивизион ЗРВ, разположен край самоковското село Ярлово, е щял да навърши 29 години.
Арестуват го на 17 октомври 1985 г. Месеци наред е разпитван от опитни следователи. В архива на Комисията по досиетата се пазят много материали, включително и видеозапис на един от първите разпити, проведен от следователя Дунав Савов. Маргарит изглежда спокоен, отговаря смислено. Вероятно изобщо не е допускал, че може да се стигне до смъртна присъда. На 17 април 1986 г. обаче Софийският военен съд го осъжда на смърт. Близо 10 месеца той живее с надеждата, че ще се случи чудо и присъдата ще бъде променена. Последната надежда е молба до председателя на Държавния съвет – тогава Тодор Живков. Но и тя остава без последствие.
Маргарит е от Варна. Майка му е учителка, баща му военен лекар. Завършва с отличие варненската немска гимназия.
От малък мечтае да стане разузнавач,
стаята му е отрупана с книги за Зорге и Ким Филби. Затова заляга над спорта и езиците. Знае 5 езика – немски и руски отлично, английски добре, сам изучава италиански и шведски. В МВР школата в Симеоново обаче не го приемат. Приемат го в артилерийското училище в Шумен, политически профил. Маргарит е много амбициозен и способен. Завършва с пълно отличие и златен медал. Като отличник има право да избере гарнизон за служба. Избира София. Като слиза от влака обаче разбира, че на мястото му в поделение в Божурище е назначен синът на висш военен. Него го пращат в зенитно-ракетен дивизион, въоръжен със секретните за онова време ракети С-75, на гърба на Витоша, високо в планината, на 5 км от с. Ярлово. Мечтата му обаче е София, където е Разузнавателното управление на МНО (РУМНО). Подава рапорт и го допускат до приемни изпити. Членовете на комисията останали много доволни и дори го посъветвали да си потърси булка, защото на мисии зад граница пращали само женени, за да не се поддават на изкушения. И когато детската му мечта е напът да се сбъдне, кадровици му се обадили, че се е провалил на психотеста.
Опитите да стигне до разузнаването обаче не спират. Маргарит успява да се срещне дори с вездесъщия по онова време шеф на РУМНО ген. Васил Зикулов. Пробвал да се сприятели с неговата дъщеря. Но без успех. Тогава решава да пробва друг път.
В един топъл октомврийски ден на 1984 г. той застава пред посолството на ФРГ и
проследява посланика Йозеф Томас,
който редовно излизал с жена си на разходка край Бистрица. Заприказвал го, но дипломатът отклонил разговора и препоръчал консула Петер Шонберг. На другия ден Маргарит се свързал с Шонберг, който го поканил да се видят в посолството. Това притеснява младия офицер и той прекратява опитите за контакт. Подновява ги след 10 месеца, когато влиза в посолството, уж че се интересува от обява за продажба на дипломатическа кола. Шонберг го изслушва, обещава му, че ще му се обади на телефона на родителите му във Варна. Маргарит си взел годишния отпуск и цялото време изкарал у дома. Никой обаче не се обадил.
Тогава Димитров предприема нещо смело, дори безумно. Първо влиза в британското посолство и се среща с културния аташе Стив Уйлямс. После влиза и в библиотеката на посолството на САЩ, където говори с дипломата Ерик Кнокенбуш.
На другия ден непознат се обадил от името на Шонберг и му определил среща в бяло БМВ пред хотел „Плиска“. От хотела отиват пред ресторант „Тополите“ на „Симеоновско шосе“. Водят дълъг разговор на немски, като ключовият момент е желанието на немеца да получат сведения от военен характер. „Нямам нищо против, но не съм готов“, казал Маргарит. Договорили се за нова среща. А на близката автобусна спирка агенти на Държавна сигурност го арестували.
Оказало се, че службите били засекли посещенията на младежа в западните посолства,
но не могли да установят самоличността му.
Той, естествено, навсякъде влизал цивилен. Засекли го по снимки, които правели на всеки посетител. Разпознали го съвсем случайно. Постови милиционер, който давал дежурства пред немското посолство, видял Маргарит в колата на столичен светофар. Малшанс! Униформеният запомнил младежа, който уж искал да купи колата на немски дипломат и го свързал с разпратените до всички управления на МВР снимки на излизащия от западни посолства непознат. И не само си спомнил, но и записал номера на ладата, зад чийто волан бил младежът. По-нататък разкриването било лесно.
А „немецът“ с бялото БМВ бил агент на ДС с много добър немски. Толкова добър, че Маргарит и за миг не се усъмнил в него. Не се усъмнил дори когато не получил смислен отговор на въпроса, защо му се обажда на софийския му телефон, а не на телефона на родителите му във Варна, както се били разбрали. Бялото БМВ било натъпкано с подслушвателна апаратура.
Още на другия ден в следствения арест на ул. „Развигор“ започнали тежки и продължителни разпити.
„Не се признавам за виновен, по чл. 104!“, твърдял Димитров. Този член от тогавашния Наказателнопроцесуален кодекс гласи, че който издаде събира с цел да издаде на чужда държава информация, представляваща държавна тайна, бива обвинен в шпионство, а наказанието е едно – смърт. Шпионството на Маргарит се състояло в изразената готовност да сътрудничи на „немския“ дипломат и в десетина листчета със записки от курс във ВВАУ по материалната част, разбирай по ракетите С-75, които следователите открили в джоба на шинела му. Те престояли там 6 месеца след опреснителен курс. Ако наистина е смятал да ги дава на американците, със сигурност е щял да ги скрие много по-добре, твърдели адвокатите на младежа.
/За това как Държавна сигурност 1 г. издирва млад офицер с немски език, но не допуска, че може да е ЗКПЧ – четете в следващ брой/
