Любомир ДЕНОВ
Какво е да ти вадят здрав зъб, а болният да бъде спасен след намеса на трезвен стоматолог.
И сега е пред очите ми – висок, кльощав, леко прегърбен, с тънки мераклийски мустачки. Старшина Нотев познаваше всеки войник в полка, а пък на офицерите знаеше трите им имена, датата и мястото на раждане и особено какви връзки имат по върховете. Според него всеки има някаква тайна връзка. Иначе как ще попаднеш да служиш на 8 км от центъра на столицата, а не в „Триъгълника на смъртта“ – Грудово, Елхово, Звездец. „Осми километър“ – така беше известен районът, където през 70-те години бе разположен щабът на славната Първа мотострелкова дивизия, известна още като Желязната шопска дивизия. Всъщност освен щаба, в района на днешния жк „Младост 3”, бяха разположени няколко обслужващи дивизията батальона и славният 18-и артилерийски полк.
През септември 1975 г. първият човек, който ме посрещна на прага на полка, бе именно старшина Нотев. Незнайно откъде вече знаеше, че съм плевенчанин и съответно нямам квартира, та веднага ми предложи адреса на свой познат във Враждебна. Квартирният проблем тогава бе особено остър, че дори командирът на полка и заместникът му по политическата част спяха в канцеларията си.
Вдиганията по тревога тогава бяха твърде чести. Всеки офицер имаше вкъщи устройство, наречено „Спектър“, което при тревога излъчваше съответната позивна: Изпълнявай „Марица“ или Изпълнявай „Родопи“ – вече не помня кое какво означаваше.
В началото на декември тревогата ни изненада заедно с първия сняг. Когато в полунощ пристигнах в полка, машините вече боботеха откъм парка. Бях определен за старши на вехта прага, произведена преди Втората световна война. Шофьорът бе неуспял да порасне боец с удивително рижа коса. Гледах го как се мъчи с двойния амбреаж и ми идеше аз да седна зад волана, но нямаше как. И сега не ме е срам да призная, че на моменти шофьорът едва овладяваше тежката машина и едната ми ръка стоеше на дръжката на вратата в готовност за скок.
Районът, който трябваше да заемем при тревога, бе в планината над с. Габра. Когато с нескрито удовлетворение скочих на земята, буквално потънах до коленете в снега. Палатката за щаба вече бе готова и неколцина офицери вече работеха над картите. Пред нея със самочувствието на стопанин оглеждаше района командирът полк. Тако Николов. Около него, както винаги, се въртеше старшина Нотев. И в този момент произнесе знаменитата си фраза: „Другарю полковник, ние, офицерите, къде ще спим?“. Нали съм новак, отначало не обърнах внимание на въпроса му. Замислих се едва след като засякох опита на капитан Седефчев да прикрие надулия го смях. „Ние, офицерите“ бе запазена марка на старшина Нотев. Това бе второто му аз. Засмях се едва когато командирът напълно спокойно отговори: „Нотев, ние, офицерите, има къде да спим, ама вие, старшините, му мислете!“. Полковникът много добре знаеше, че офицерите ще работят цяла нощ и изобщо не им е до спане. Доста работа имаха и старшините. За него бе важно да се разпънат палатки за войниците. Най-тежка тази нощ бе службата на техниците, които поддържаха агрегата за електрически ток. Той запърпори още в първите минути на разполагането на щаба в района. Но явно имаше някакъв проблем, защото 2–3 пъти звукът изчезваше и откъм агрегата се разнасяха цветисти псувни. Така съм запомнил старшината, отговарящ за агрегата: приседнал на някакъв сандък до него и дремещ в позата на Мислителя на Роден. От неудобната поза ли, от напрежението ли на моменти се стряскаше, но като чуеше равномерното боботене на агрегата, продължаваше дрямката. Но спи ли се в половин метър сняг и температура под нулата. По едно време се стресна от минаващ колега, но като видя, че не е началник, дяволито му размаха пръст: „А-а, няма па-па-па!“. Под „Па-па-па“ той имаше предвид характерната кашлица на агрегата, преди да загасне. И тъй като това се бе случило вече няколко пъти, човекът едва не изпадна в истерия. На сутринта го видях с почерняло лице – от безкрайната умора ли, от честите ремонти на агрегата ли… не разбрах. Но колчем ме срещнеше из района, се усмихваше дяволито и аз знаех: Няма па-па-па!
На учение месец по-късно колоната от коли и гаубици закъса на неизвестния до този момент Катински рид над Радомир. През деня слънцето бе разтопило малко снега, а през нощта той вече замръзваше. Затова гумите на машините затъваха и буксуваха жестоко. Някои коли се измъкнаха. Останалите буквално потъваха в изровената кал. Тогава забелязах дългата и леко прегърбена фигура на старшина Нотев. Под командата на зампотеха на полка той организира поставянето на фашини под гумите, като на моменти лягаше на земята, за да ги подпъхне най-добре. След това подкани някои от шофьорите да се самоизмъкнат с помощта на собствените си лебедки. А накрая буташе заедно с неколцина войници два джипа, от което цялата му физиономия потъна в кал. Така го запомних – целият в пръски кал, но с усмихнато, дори щастливо лице, когато и последната машина се изкачи на проклетия Катински рид.
Следващата есен със старшина Нотев поведохме стотина войници в помощ на селското стопанство. Пратиха ни в безкрайните лозя на врачанското село Остров. Оттогава недолюбвам бялото грозде. Старшината си вършеше съвестно работата. Оставаха 2–3 дни до края на бригадата, когато ме заболя зъб. Отначало не му обръщах внимание, надявах се да издържа до завръщането в София. А то трябваше да стане в нощта, която предстоеше. Но болката се усилваше. На помощ в този момент се притече старшина Нотев. В селото имало много добър зъболекар, който му бил приятел. Веднъж вече бях ял попарата на селски доктор, но нямах избор. Разбрах, че правя втора грешка веднага след като седнах на зъболекарския стол. От доктора ме лъхна силна миризма на джибри. „Много е зле, трябва да се извади!“, бе неговото заключение. Ваденето бе цяла одисея. Толкова болка съм търпял само преди да ми извадят камък от уретера. За вадене го извадихме, но болката не спря. Цяла нощ колоната от камиони пъпли с 50 км/ч до столицата, а аз не можех да си намеря място от болка. Вече по светло пристигнахме в полка. От парка веднага побягнах към медицинската служба. По безкрайно дългия път към София шофьорът на камиона се похвали, че наскоро го лекувал млад зъболекар старшина-школник. Та този фазан зина от учудване, щом погледна в зейналата ми уста. „Ама вашият зъболекар нещо се е объркал. Не знам в какво състояние е бил изваденият зъб, но според мен този, който ви боли е за вадене, а не онзи, който са ви извадили в Остров”, каза младият зъболекар. И попита: Този колега да не е бил пиян? Със сигурност, отговорих, като си спомних алкохолните пари, които ме заливаха, докато търпях ваденето на зъба. Пишман доктърът погрешка ми бе извадил съседния зъб. В крайна сметка младокът се захвана за работа и не позволи да се вади болният зъб. Зае се да го лекува и го спаси. И до ден днешен ми върши работа.
След тази случка доста време старшина Нотев ме заобикаляше отдалеч. Спомнях си за него дълго време, докато се реша да се подложа на нелеката манипулация за изграждане на мост, който да скрие дупката от извадения сравнително здрав зъб.
Нотев ме заобикаляше, но знаменитата реплика „Ние, офицерите“ ме преследваше непрекъснато.
През пролетта заминах с един от дивизионите на стрелби на полигона край Сливница. Едно от войничетата наскоро бе загубило майка си и исках да видя в какво състояние е. Момчето бе добре, гарантира, че тежкият удар няма да му се отрази на участието в учението. Случи се сравнително мек пролетен ден. Подаването на данни за стрелба обаче се бавеше. Както бях приседнал до една от колите встрани от оръдията, съм задрямал. Събуди ме невероятен грохот. Като че ли земята се отвори под краката ми. Трябваха няколко секунди, за да разбера, че гаубиците са стреляли залпово, без да ме предупредят. Но дори и само една от тях да бе гръмнала, ефектът щеше да е същият. Нямаше на кого да се сърдя. Батарейният командир ми махна приятелски с ръка. Аз отвърнах на жеста: „Всичко е наред! Важно стрелбата да е добра!“. После разбрах, че подобен номер скроявали на всеки, който за пръв път идвал на огневата позиция. Не видях на позицията старшина Нотев, но странно защо остана чувството, че такива номера няма как да минат без негово участие.
…Беше вече пенсионер, когато случайно го срещнах на улицата. Как сме, го попитах. А той леко ухилен отговори: „Ние, офицерите, сме добре, да му мислят старшините…“.
