През октомври 1912 г. Българската армия започва една от най-значимите си настъпателни операции в началото на Балканската война. Целта е не просто овладяването на един град. Боевете при Лозенград са част от мащабен замисъл, който трябва да разстрои османската отбрана в Източна Тракия и да създаде условия за по-нататъшно настъпление към Одрин.
На 22 октомври 1912 г. по нов стил (9 октомври по стар стил) започва решителният етап на операцията. Българските Първа и Трета армия настъпват срещу османските сили, разгърнати в района на Лозенград – днешния Къркларели в Турция. Пред тях стои противник, който разполага с подготвени позиции и значителни сили, а теренът допълнително усложнява действията на настъпващите части.
Лозенградската операция показва една от основните особености на българското военно изкуство в Балканската война – стремежа към бързо и концентрирано настъпление, което да не позволи на противника да организира последователна отбрана. Вместо фронтален сблъсък на едно място, българското командване търси пробив и развитие на успеха в дълбочина.
Особено значение има взаимодействието между Първа и Трета армия. Докато едни български части притискат османската отбрана фронтално, други развиват настъплението по направления, които застрашават фланговете и комуникациите на противника. Така натискът постепенно се превръща в оперативен пробив.
В първите дни на сраженията българските войски водят тежки боеве за овладяване на ключови позиции. Пехотата трябва да преодолее огъня на противника и естествените препятствия по пътя си, докато артилерията има задачата да потисне османските огневи точки и да подпомогне движението на настъпващите части.
Именно артилерията се превръща в един от важните фактори за успеха. Концентрираният огън подпомага атаките на пехотата и позволява да бъдат разрушени или неутрализирани позиции, които иначе биха забавили настъплението. В същото време инженерните части осигуряват преминаването през реки, препятствия и разрушени участъци от пътищата.
На 24 октомври българските войски овладяват Лозенград. Османското командване не успява да задържи позициите си и започва отстъпление. За българската армия това е повече от превземането на важен град – това е оперативен успех, който показва, че османската армия може да бъде принудена да отстъпва още в началото на войната.
Победата има и силен психологически ефект. Вестта за успеха при Лозенград повишава увереността на българските войски и оказва влияние върху развитието на военните действия в Тракия. Българската армия получава инициативата и продължава настъплението.
Лозенград обаче не трябва да бъде разглеждан изолирано. Операцията е първата голяма част от поредицата сражения, които ще доведат българските войски до Чаталджа. След Лозенград следват Люлебургас – Бунархисар, едни от най-мащабните и тежки сражения в Балканската война. Затова значението на Лозенград е и в това, че създава условия за следващия етап на българското настъпление.
Операцията показва и друга важна страна на войната – победата не е резултат единствено от смелостта на отделния войник. Зад успеха стоят мобилизацията на огромни човешки ресурси, предварителната подготовка, снабдяването, артилерийската поддръжка, инженерното осигуряване и способността на командването да координира действията на големи войскови съединения.
За българската армия Лозенград е и своеобразен тест. Войната поставя на изпитание не само бойните качества на войниците, но и цялата система, изградена в годините след Освобождението. Армията трябва да премине от мирновременна организация към действия на огромен фронт, да придвижва десетки хиляди военнослужещи, оръдия, боеприпаси и продоволствие и едновременно с това да поддържа темпото на настъплението.
Именно затова Лозенградската операция заслужава да бъде помнена не само като „първата голяма победа“ в Балканската война. Тя е пример за това как подготовката, организацията и правилното използване на различните родове войски могат да превърнат настъплението в оперативен успех.
Победата при Лозенград отваря пътя към следващите сражения и променя обстановката в Източна Тракия. Само дни след нея българската армия ще бъде изправена пред ново изпитание при Люлебургас – Бунархисар, а след това и пред последната голяма османска отбранителна линия при Чаталджа.
Днес, повече от век по-късно, Лозенградската операция остава важна не само като страница от военната история на България. Тя показва как се води голяма настъпателна операция в условията на война, в която решаващи се оказват не единствено числеността и въоръжението, а способността да се използват правилно силите, да се поддържа инициативата и да се развива постигнатият успех.
Лозенград е моментът, в който Българската армия доказва, че е готова да води голяма война. А посоката след победата е ясна – на запад и юг към следващите османски позиции, а в стратегически план – към Одрин и към решаването на българския национален въпрос.
