Само торпедистите си търсят торпедата

Михаил Григоров

Капитан I ранг Дарин Матеев завършва Военноморското училище „Н. Й. Вапцаров“ през 1976 г. След това е щурман на подводница,  командир на минно-торпедна бойна част, помощник-командир и старши помощник- командир. Завършва и военноморска академия в Санкт Петербург с отличие. На 28 декември 1985 г. издига флага на подводницата „Слава“ от така наречения проект 633, с бордови номер 84, като първи неин командир. След това е началник-щаб на дивизиона подводници. В периода 1990-1992 г. е командир на дивизиона. През 1992 г. е изпратен като съветник на министъра на отбраната в София. През 1995 г. минава в запаса. В момента е капитан далечно плаване. Плава в най-опасните райони на Световния океан и се е сблъсквал с най-големите предизвикателства на глобалния свят. 
От декември 1985 г. до септември 1990 г. за първи път  в българските ВМС има четири подводници. До това се стига, като през 1948 г. българското правителство взема решение за тайно развитие на ударните сили на Военноморския флот чрез доставяне на подводници и торпедни катери. Изпратени са български екипажи в Одеса, които се обучават там до 1954 г. и след това извършват пребазирането на първите три подводници за флота от клас „М“ (Малютка), от съветската XV серия. Те получават бордови номера 41, 42 и 43. Трите малютки служат в нашия флот до 1956 г., след което са извадени от строя и нарязани за скраб. 
Пристигат други две съветски подводници, клас „Уиски“ (проект 633), които имат значително по-големи технически и тактически възможности.  
На 1 ноември 2011 г. е спуснат флагът на последната подводница „Слава“ от 8-и отделен дивизион за подводни операции и тя е изведена от състава на ВМС. 
Това е втората част от разказа на капитан Матеев за славните му години в подводния флот, с когото разговаряхме във Военноморския клуб във Варна.

През октомври 1985 г. капитанът на подводница № 84 събира екипажа и в края на декември флагът е издигнат. Капитан Матеев казва, че е имал щастието да плава на подводницата с прекрасни хора. Разбират се да действат според максимата: „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“. Капитанът обича да говори за хората си. Той помни цели разговори с тях, които са се случили преди десетилетия. Спомените му са толкова живи, че все едно всичко е станало вчера. Разказът му е наситен с конкретни реплики и кратки диалози. Изумително е как подводничарската професия се запечатва неизличимо в паметта на подводничарите. Що се отнася до моряците, капитанът разказва няколко случая как екипажът като жив организъм изхвърля от себе си неподходящите за подводничарската професия хора, попаднали в нея случайно или с връзки.
Още първата година става ясно, че екипът на подводница 84 е подбран перфектно. Стават първенец на флота и получават правото на самостоятелна бойна служба. Във флота това се нарича автономност на подводната лодка и тя има право, след като е добре снабдена с храна, вода и боеприпаси, да изпълнява далечни  и дългосрочни 

бойни плавания по 22-25 дни 

Участват в много учения на Варшавския договор. Плават много. Има и много стрелби. По време на учения мишена за подводниците са така наречените шумилки. Това са устройства, които се движат със скоростта на голям военен кораб и имитират шума на корабното витло. Веднъж, стреляйки по такава шумилка, торпедистите на Матеев я изваждат от строя. Командирът му го вика и казва, че трябва да го накаже, защото тези шумилки са много скъпи – едната струва 80 хиляди валутни лева, а в нашия флот те са само две. Капитанът не се съгласява да го накажат, защото се оказва, че торпедистите не са поразили самата шумилка, а са уцелили въжето, с което тя е завързана за катера, който я тегли. 
„Трудно беше“, казва капитанът.
Когато обяснява работата на торпедистите, той казва, че в армията с тях често се шегуват. А се шегуват, защото нито артилеристите, нито зенитните ракетчици след стрелби ходят да си търсят снарядите и ракетите. Торпедистите обаче след всяка стрелба са длъжни да обиколят всеки квадратен метър от акваторията на учението и да съберат неулучилите торпеда. Торпедата са направени така, че ако не улучат целта, изплуват на повърхността. И тъй като имат номера, след учението се разбира кой колко цели е улучил и колко не е. 

По този начин 

по време на Балканската война се разбира, че турският крайцер „Хамидие“ е поразен от миноносеца „Дръзки“. Защото през оная нощ „Хамидие“ е атакуван и от останалите български миноносци – „Смели“, „Храбри“, „Строги“, „Летящи“ и „Шумни“.
Едно от големите изпитания за всяка подводница е потапянето й на пределна дълбочина. През определени интервали от време нашите подводници също са били проверявани по този начин и след това, ако е било необходимо, са били коригирани допустимите дълбочини на потапянето им.

Такова дълбоководно изпитание предприема в един момент и подводницата на капитан Матеев. Тъй като подводничарите са хора с чувство за хумор, той решава малко да се пошегува с присъстващия на борда голям началник. Според съпровождащите я документи за подводницата пределната 

дълбочина на потапяне е 270 метра 

Нормата обаче не е съвсем актуална и би трябвало да бъде коригирана, защото тази и другите български подводници не са нови, а са втора ръка. Това налага корекцията, но така или иначе в онзи момент старата подводница продължава да си плава с документите от времето, когато е била нова.  
Когато достигат определеното от плана на плаването място, командирът заповядва потапяне. С увеличаването на дълбочината и напрежението на командния мостик нараства, защото 270 метра са сериозна работа, независимо, че всички се шегуват. Възможностите на подводницата се знаят, но не е съвсем безобидно да чуваш в тишината на подводния свят, как тук-там корпусът пропуква. Слизат на 270 метра, стоят 17 минути и решават, че не е добре да се правят експерименти с живота и се  издигат успешно на повърхността. За да продължат с още няколко години славната история на българския подводен флот. 

фото Красимир Тодоров