Дойранското езеро почти винаги е било гранична зона. В Средновековието между България и Византия, а в ново време – първо между Сърбия и Гърция, за годините на двете световни войни – между България и Гърция, а сега – между Северна Македония и Гърция. Единствено в османския период то е било в сърцевината на балканските владения на голямата империя. Тогава е съществувал и цветущият град Дойран със смесено население от българи и турци. Разположен амфитеатрално край югозападния бряг на езерото, той е бил търговски кръстопът и занаятчийски център. Градът имал калдъръмени улици, водопровод, пренасящ вода от каптирани извори, градска баня, три църкви, три джамии, часовникова кула и няколко училища.
През последната третина на XIX век в Дойран, както и в много други български градове в Македония се разгарят църковни и революционни борби. На няколко пъти са отваряни и затваряни под напора на гръцката пропаганда български училища и църква. 
На Великден през 1895 г. лично Гоце Делчев основава революционен комитет в Дойран. В района активно действат четите на ВМРО, но градът не участва в Илинденското въстание поради големия брой турци сред неговото население.
В навечерието на Балканските войни Дойран наброява над 8000 хиляди жители, приблизително поравно християни и мюсюлмани. През октомври 1912 г. в града влизат части на Седма рилска дивизия и той за кратко попада под българска власт. Скоро обаче започва Междусъюзническата война. Гърците настъпват от юг. Героичната съпротива на българските бранители, ръководена от полковник Константин Каварналиев, задържа противника за няколко дни, за да може голяма част от цивилното население да се изтегли на север към България. Гърците влизат в Дойран на 5 юли 1913 г. и го подлагат на клане и разграбване. След войната градът остава в състава на Сърбия, но населението му е намаляло наполовина.
Нова надежда за българското население на Дойран проблясва през есента на 1915 г., когато в хода на Първата световна война сръбската армия е разгромена и в града отново е установено българско управление. Много скоро обаче той се превръща във фронтова линия между армиите на България и на Антантата. През пролетта на 1916 г. по решение на българското Главно командване цялото население на Дойран е евакуирано в близките Струмица и Валандово. Това спасява живота на хората, защото в следващите 2–3 години в района се разгарят едни от най-ожесточените и кръвопролитни сражения на Солунския фронт. Българските войски заемат и укрепват върховете Дуб и Калатепе над езерото и успешно отблъскват пет поредни офанзиви на Антантата. Брегът на Дойранското езеро се покрива с трупове на избити съглашенски войници, предимно англичани. От самия град обаче не остава нито една къща – всичко е разрушено или изпепелено от снарядите. Точно тогава има и сериозно покачване на нивото на езерото и голяма част от някогашните улици остават под водата. Това е краят на Дойран, който никога повече не се възражда като град. Днес потомците на неговите някогашни жители живеят предимно в софийския квартал „Света Троица“.
Едва през 1920 г. 50–60 рибарски семейства се престрашават да се върнат на брега на езерото и да основат селцето Нови Дойран, на 4 км северно от развалините на стария Дойран. По-късно на мястото на изчезналия град също идват заселници и създават друго село – Стар Дойран. Днес в двете села общо живеят по-малко от 2000 жители. Макар и по-малък, Стар Дойран е административен и туристически център. В селцето има няколко хотела и ресторанта. Има и все повече туристи, макар че повечето преминават оттук напът от Сърбия и Скопие за гръцките плажове.
Като туристическа дестинация Дойранското езеро винаги е било в сянката на Охридското езеро. То е много по-малко и по-плитко – средната му дълбочина е 7 м срещу 155 м за Охридското. Съответно и водата на Дойранското езеро не е така чиста – то е заблатено и обрасло с водорасли и тръстики. Въпреки това е красиво и в Стар Дойран има хубави пясъчни плажове, които през лятото са доста оживени. Самото село също е потънало в зеленина, която помага за по-лесното понасяне на жегите – климатът е субтропичен и през лятото температурата със седмици не слиза под 350 С.
Както в много македонски селища, така и в Стар и Нови Дойран главната улица все още се казва „Маршал Тито“. На нея е разположено всичко – повечето хотели, магазини, кметството. А също и главната туристическа забележителност на Стар Дойран – знаменитият ресторант „Фук-Так“. Според собствената си реклама той е създаден през 1884 г. от дедо Туше Янев. Странното име е свързано с построяването на жп линия и гара край Дойран през 1880 г. Целият град се изредил да се диви на влака. В съзнанието на младия тогава Туше Янев се запечатал звукът, издаван от парния локомотив – фук-так, фук-так. Оттам дошло и името на фамилния ресторант, който сега е управляван от правнука на дедо Туше – Перо Янев. През годините в славното заведение са пирували Гоце Делчев, самият югославски диктатор Тито, много министри, посланици, академици. А от този месец персоналът на ресторанта е горд с още двама видни клиенти – премиерите на България Бойко Борисов и на Северна Македония Зоран Заев, които хапнаха плато от пържени риби преди откриването на паметника на полковник Каварналиев.
Логично, след като е на самия бряг на езеро, пълно с риба, „Фук-Так“ е рибен ресторант. Питането ми за прочутите ситни македонски (сръбски) кебапчета бе посрещнато с хладен отговор от сервитьора – „Кебапчета не правим, ние сме рибен ресторант“.
И рибата наистина си заслужава На първо място пърженият сом и шаранът (местните му викат крап). Те влизат в тигана директно от рибарските мрежи и са майсторски приготвени. Има и костур и белвица. Както и паниран хайвер от шаран. От салатите за препоръчване е македонската – нарязани на ситно домати, печени чушки и лук. От напитките – „жолта“ ракия и тиквешкото вино „Т’га за юг“ (кръстено на едноименното стихотворение на Константин Миладинов).
Разположено на по-малко от 50 км от България, Дойранското езеро си заслужава да бъде посетено. Не само заради пържения сом, ниските цени и плажовете, но и заради това, че тук всеки хълм е влязъл в най-славните страници на българската военна история.
