Росица Цонева
В тази клиника на ВМА не попадаш случайно. Нито като пациент, нито като лекар. Много хора си мечтаят да се лекуват във Военна болница, но никой – да е пациент в Клиниката по интензивна терапия. Има такова заглавие на пиеса -„Асансьор между този и онзи свят“. Е, тук правят всичко, за да ти дадат още дни живот. Тук всеки ден е различен, а залата обичайно „се пука по шевовете“ от пациенти от цялата страна.
Всеки един от тези специалисти по кардиология, вътрешни болести, неврология, токсикология, белодробна патология и какви ли не други медицински специалности е могъл да си избере сравнително по-спокойната практика в други клиники на болницата. Но за един лекар тази клиника е уникалното място с професионалното си предизвикателство понякога за минути да дадеш шанс за живот на един човек. Защото точно тук попадат не само тежките травми, но и случаите на тежки инсулти, най-тежките диабети, тежките белодробни патологии след вирусни болести. Шанс за живот, без значение на званията, ранговете и титлите от социалното ти битие.
Ето, за това говорим с доц.д-р Константин Рамшев, д.м.,о.р.полковник и от 2001 г началник на Клиниката по интензивна терапия във ВМА. От 2006-а той е шеф и на Катедрата по кардиология и интензивна терапия. На непрофесионалните ни въпроси за уникалността на клиниката той разказва какво представлява дори само един ден на тази лаборатория за спасяване на човешки живот при екстремни диагнози. Такава клиника няма дори в „Пирогов“, казва той. И ние разбираме професионалната му гордост.
Тук самият живот разписва дневния ред и с него не се правят никакви компромиси. Редът може да става само по-строг, според д-р Рамшев. Обратното ще означава откраднати златни минути за спасяване на пациента. Те така се и наричат, златни.
„Тежкият случай е предизвикателство, иначе няма да е интересно“, казва д-р Рамшев. И му вярваш, защото винаги е имал възможността да работи навън или в „специална“ частна клиника със специално заплащане. Не ми трябва, защото клиниката ни е достатъчно престижна, е категоричен нейният началник. И допълва „Аз съм си на мястото, на което трябва да бъда“. Той приема, че в такова голямо медицинско заведение като Военномедицинска академия всяко място е важно.
Д-р Рамшев застава начело на клиниката, когато тя „се сглобява“ от отделните интензивни отделения на различни клиники на ВМА. И така обединява ресурсите на болницата и професионализма на медиците, които избират да работят в забързания ритъм на клиниката на третия етаж в най-търсената и предпочитана болница в страната. Ако името ВМА носи в себе си знак за качество, стандартите на работа в тази клиника напълно го покриват. С изключение на едно, че докато протичаше разговорът в кабинета на шефа на клиниката, на вратата постоянно някой звънеше. Това в една болница на Запад е невъзможно, възмути се за кратко д-р Рамшев. И все пак риторично се запита: внимателен ли просто да бъде към всяка болка или работата си да гледа…
Шефът на клиниката не прави компромис с нищо, което засяга качеството на работа в клиниката, в която с минимум персонал постигат максимум резултат. Пътьом разсъждава по въпроса за „огромното писане“, което отнема толкова време от това на истинската професионална битка на всеки от екипа на клиниката – от лекаря до санитаря. И не престава да се учудва, че и в най-бедните държави лекарите са много повече на уважение, че по друг начин са поставени в обществото. Отколкото у нас. Той смята, че не реформите изобщо, а достойното заплащане на лекарския труд ще спре процеса на източване на Здравната каса чрез клиничните пътеки.
Д-р Рамшев няма в рода си с тракийски корен нито лекар, нито военен. И децата му не са направили такъв избор. Затова пък съпругата му е в Клиничната лаборатория на ВМА, а от качеството на работата му зависи диагнозата на всеки. „Истинското“ му свободно време е малко, но за свободно се брои и пътуването на конференции и професионални срещи. Макар че при възможностите за комуникация днес той постоянно е онлайн в клиниката. За информация, за съвет и за контрол.
Как си почива от стреса на работата? Д-р Рамшев отговаря, че неговото семейство е музикално и всеки свири на някакъв инструмент. А той обича и да слуша музика. Не само класическа, макар тази терапия да е класическа.
