Продължаваме разказа на моя събеседник – председателя на Сдружение „4 май“ („Сини каски“) Николай Колев за живота и дейността на българския военен контингент към ООН по време на мисията му в Камбоджа в периода 1992 – 1993 г. В края на разказа от миналия брой стана дума, че в първите дни на мисията българските войници са изправени пред сериозни битови проблеми, свързани главно с храната и водата. По тази причина нашият събеседник на 19 години разбира какво е скорбут, за който дотогава е чел само в романите на Джек Лондон, посветени на златотърсачите от Клондайк. Той се получава от липса на витамини, а войниците не разполагат и със средства да си купят свежа храна от пазара на Пном Пен, защото в началото на мисията има и финансов проблем. Колев със съжаление споделя, че се налага да си продават и дрехите, за да се сдобият с прясна храна, защото само лечението с кислородна вода не помага. Някои негови колеги се прибират от първата мисия с лятната униформа – ризи с къс ръкав и къси панталони.
На третия месец 80 процента от батальона се подписва в един списък, в който се изреждат някои най-елементарни искания – питателна храна, осигуряване на питейна вода, на по-нормални условия на живот, на адекватно медицинско обслужване. Българските лекари, които са там, имат желание да направят каквото трябва, но не разполагат с необходимите възможности. Освен това изплащането на заплатите е нередовно. Това довежда до смут и тягостно напрежение в батальона, главно сред войниците, но има и офицери. Най-сложно е положението с трета рота. Затова на нейно място е изпратена четвърта рота, в която е Колев, за да я смени в изпълнението на задачите. Проблемите се изострят от това, че българските войници виждат ситуацията в
другите контингенти
участващи в мисията в Камбоджа под егидата на ООН. В другите мисии условията за живот са нормални и реални, казва Колев, докато в българската мисия, за съжаление, това не е така.
Той казва още, че от това време помни офицери, които и до днес цени високо. Един от тях е заместник-командирът на батальона майор Янко Янков. Той непрекъснато общува с войниците и се интересува от проблемите. Държи се твърдо, но го уважават. По този начин Колев си спомня и за ротния си командир старши лейтенант Иван Алексиев.
След няколко месеца батальонът е преместен от базовия лагер в град Удонг – бивша административна столица на Камбоджа. Там
животът в батальона се променя
значително в положителна посока. Лагерът е по-малък и по-добре уреден. Наблизо има и река, което е важно за личната хигиена. Разбира се, къпането в реката става под контрол.
На въпроса, имало ли е престрелки по време на мисията, Колев казва, че там стрелбите никога не са спирали по това време. Въпросът е да претръпнеш, коментира той. Стреля се постоянно, тъй като всяко семейство от местното население разполага с оръжие. Да притежават автомат „Калашников“, е нещо като задължение, още повече, че цената му е само 25 долара с мунициите. От страна на мисията се стреля съгласно устава. Има и реални бойни действия.
И тези и всички други неща, които са се случили там, той казва, че у нас са интерпретирани на ниво откровена лъжа или полустина. И в разговора неведнъж подчертава, че полустината е по-страшна от лъжата. Подчертава и това, че целта на сдружението „4 май“ е да се изчисти името на мисията, защото тя е завършила успешно и достойно. Да, проблеми има, но след намесата на специална комисия от Министерството на отбраната те започват да се решават. Заплащането също става редовно и се увеличава от 440 долара на 850. На третия месец
храната и водата се носят
от ООН. Дневната разкладка е 10 долара. Доставят се храни от цял свят. Появяват се месо, зеленчуци и плодове, водата се охлажда със специални машини. Нещата тръгват нормално.
След години частни спомоществователи и „Ротари клуб“ в Нова Загора помагат да се изгради паметникът на загиналите български войници от мисията в Националния военноисторически музей. Паметникът е изработен в Сливен. Уреждането на документите за мястото, където да се монтира паметникът, отнема една година. С този проблем се ангажират кметът на столицата, главният архитект, министърът на отбраната и директорът на НВИМ. Паметникът намира мястото си там по идея на тогавашния директор на НВИМ полковник Петко Йотов, който е убеден, че такива паметници следва да се поставят на обществени
места, посещавани от много хора
от различни поколения. Днес НВИМ е точно такова място.
Сдружение „4 май“ поддържа тесни контакти със сродни организации на Сини каски от цял свят, включително от Канада и Австралия.
Дейността на сдружението е описана още в официалната регистрация. Една от задачите е да се популяризират мироопазващите мисии на ООН, да се разпространяват материали, да се прожектират филми. Освен това нещата да бъдат така организирани, че да се работи активно с българските деца, главно от средното училище, в родолюбива и патриотична насока. Да могат децата безплатно да участват в кратки курсове по въпросите на военното дело. Днешните поколения са лишени от възможността да участват в обучението по военно дело и в дейността на организации като ДОСО (Държавна организация за съдействие на отбраната) и да получат необходимите познания от тяхната широкомащабна дейност, развивана в близкото минало. Клуб „Сини каски“ има желание да започне
обучение на деца
над 16-годишна възраст на доброволни начала, в малки групи и почасово, за да ги запознае с основни системи оръжие, как се работи безопасно с него, механизъм на действие и т. н. Следващата стъпка е за сметка на клуба, обучаващите се деца да бъдат заведени на действащи стрелбища и там да придобият и опит в боравенето и стрелбата с оръжия. В по-далечно бъдеще се планира и организиране на краткосрочни лагер-школи в почивните дни за военно обучение сред природата и да тренират на свобода.
