Капитан Илев започна словото си с това, че за тази книга не трябва да се говори много, тя трябва да се прочете, за да се запознае читателят със съдбата на един истински български, революционер, офицер и патриот, роден в Странджанския край, по-точно в Малко Търново. Илев подчерта, че Стойчо Гаруфалов е от тези българи, които отиват там, където ги призове родината, а не личният интерес. И добави още, че професор Елдъров е от малкото историци, които остават докрай верни на военната тематика.
Стоян Райчевски разказа за тракийските българи и по-точно за тези от Малко Търново, както и за средата, в която е роден Стойчо Гаруфалов. Той каза, че Малко Търново е толкова емблематичен за Югоизточна Тракия, колкото Котел за Източния Балкан. Из цяла България има такива селища, които във времето стават огнища на родолюбие и борби за национално освобождение и съзнание и се възприемат като символи на българщината. В тях се раждат революционери и книжовници, които оставят следа в националното ни развитие, дори когато остават неизвестни.
Монсеньор Пройков подчерта заслугата на професор Елдъров за правдивото представяне на приноса на католическата общност в България в борбите й за национално освобождение и обединение. Книгата разказва и за брата на полковник Гаруфалов – епископ Йоан Гаруфалов. Той е бил ръкоположен през 1942 г. и управлява католическата епархия в България в продължение на десет години. Епископ Пройков отбеляза и забележителните писма на Гаруфалов до сина му Димитър, когато той воюва по фронтовете на Първата световна война. Пройков цитира няколко откъса, в един от които се казва: „Мили Митко, не забравяй, че родителите и домашното огнище са крайъгълният камък в основите на отечеството“. Синът му Димитър Стойчев Гаруфалов тръгва по пътя на баща си и от 1923 до 1946 г. изминава пътя от подпоручик до полковник от Българската армия.
В словото си професор Светлозар Елдъров подчерта, че тази книга не е израз на някакви негови академични амбиции, целта му е била да разкаже истината за този забележителен човек със слово, което да привлече и увлече читателя.
Ето как един от колегите на полковник Гаруфалов разказва за него: „Гаруфалов беше строг и много взискателен, но първо към себе си, началствующите лица и после към войниците, за които полагаше големи грижи – за храна, облекло, обзавеждание и пр. Строго наказваше началствующите, особено за техните несправедливости към подчинените или за користни нарушения на службата, както и за неморални деяния. Бе честен до фанатизъм, взискателен и строг, но справедлив докрай. Той не обичаше да се хвали, нито да се перчи и надува; имаше органическа омраза към ласкателствата и подмазванията; инак беше добросърдечен като човек и началник“.
В периода между двете войни на миналия век в България растат хиляди деца без бащински надзор, защото бащите са загинали във войните. Оказва се обаче, че това е едно много качествено поколение, което работи истински и упорито за България. Професорът отдава този факт на това, че тези деца са се възпитавали от примера на бащите си, независимо, че те не са живи. Според професор Елдъров периодът между двете световни войни на миналия век е вторият „Златен век“ за българската култура.
