Редовата публика на студентските спектакли в театралната ни академия (НАТФИЗ) е привилегирована. Тя е направила избор да открива талантите на Мелпомена при прохождането им. И да ги следва в развитието им по професионалните сцени. Силно започна и този сезон на учебната сцена. Сред премиерите при препълнен салон се случи и представлението на „Ателие“ по „Зойкина квартира“ на съветския класик Михаил Булгаков (1891-1940).
Само авторското име е достатъчно, за да ни вкара в салона при студентите от класа на проф. Стефан Данаилов, които са почти абсолвенти. С притурка от няколко второкурсници на проф. Здравко Митков. Като режисьори и двамата правят винаги цветни спектакли, а публиката не напуска преди края…
Този текст, както и други на недолюбвания от елита приживе класик, е забраняван от литературната цензура. Това се е отнасяло и за голяма част от творчеството на автора на „Майстора и Маргарита“, „Кучешко сърце“, „Бяг“, „Дните на Турбини“, „Театрален роман“. И обяснимо, като се има пред вид острата му сатира към абсурдите на живота в съветското общество, към смазването на малкия човек в бюрократичните му лабиринти.
Изненадата е колко актуално звучат тези абсурди днес и на младата публика. Естествено, заради жилавата и възпроизвеждаща се бюрокрация, измислена далече преди нас. Асистентите на проф. Данаилов – Росица Обрешкова и д-р Сава Драгунчев ни представят динамичен спектакъл, музикално обагрен, с невероятна млада енергия, но не за сметка на професионализма на сцената. И с мярка. Младите актьори не търсят снизхождение заради краткия си сценичен, а и житейски опит. Играят като за „Аскеер“.
Има смисъл да се види тази „Зойкина квартира“, наречена „Ателие“, заради разкриването на един от най-трудните периоди за следреволюционното руско общество, когато тихо и зад кадър са се случвали човешки драми и най-силните са плащали и най-високата цена, за да съхранят достойнството си в трудното до невъзможност за живеене всекидневие. Уви, оцеляват конформистите, които бързо се ориентират в правилата на новия свят. Нещо, което през цялото време натрапва тъжни сравнения с Чеховата „Вишнева градина“…
Цвета Георгиева
