Остават едва два дни до закриването на летните олимпийски игри в Рио. Със сигурност, уважаеми читатели, няма да ви изненадаме с новини или с нещо, което сте пропуснали от нощния информационен поток. Ще ви покажем в снимки другата страна на игрите.
Българското участие определено съвпада с очакванията. Макар всички да имахме огромното желание поне да се повторят успехите от предната олимпиада в Лондон. В Бразилия обаче нещата не се получиха. И дори да се случи чудо в последните часове, картинката няма да се промени.
Ала и този път впечатлихме. Не с успехите си на спортното поле, а с поредната глупост. Да извинява Дънекова, но след различните версии, които тя обясни за гафа с допинга, няма как да и повярваме. Дори не е интересно да се рови човек в тази история. Защото за българските спортни хора и за любителите на спорта тя боли. Който е наясно с материята, ще разбере, че оправдателната тирада е съшита с бели конци. И всъщност няма никакво значение. Петното остава завинаги. Толкова за допинга. Ние пак сме в него и той в нас. Не, че другите не са пристрастени. Просто те се стараят да стават за резил по-малко.
Имам познат виетнамец. Тук живее от години. И онзи ден ми се похвали с два медала от игрите в Рио. Близо 70 нации спечелиха отличия. При нас обаче има само сълзи. Ама много, при това
…
Има и още нещо. На тези игри разбрахме, че нашите млади спортисти са наясно какво означават олимпийски игри и каква е цената на успеха. Напук на очакванията. Младоците искат да успеят и трябва да ги съхраним за след четири години. Не, длъжни сме да ги съхраним.
Иначе в Рио освен Фелпс трябва да отличим Болт и рекордьорите в леката атлетика Анита Влодарчик и Уейд ван Нийкерк, поне. И още много герои.
В крайна сметка олимпиадата се случи и написа нова история. Независимо от обирите, нападенията и непрекъснатият страх от Зика. Дали МОК ще се реши на друга подобна екзотична постъпка, тепърва ще разберем. Но въпреки всичко Рио го направи. Дали обаче всичко това си струваше…
Александър Кирилов
