Ивайло ПАШОВ
Българските зенитно-ракетни комплекси С-200 не са предвидени да носят ядрено оръжие.
Извън официалния летопис на Зенитно-ракетни войски (ЗРВ) остават много интересни случки – и от житието им, и митове, които се предават от уста на уста. За няколко от тях ми напомни неотдавнашното отбелязване на 39-ата годишнина на в. ф. 34420 – Костинброд, от състава на Първа зенитно-ракетна база (1 зрб). Те са ми предадени от негови бивши командири и последния командир на бившата Първа зенитно-ракетна бригада (1 зрбр), чийто наследник е Базата. И са колкото куриозни, толкова и емблематични за трудните служба и отдаденост на зенитните ни ракетчици на Родината.
Формированието на изгряващото слънце – така го наричат служещите, защото, влизайки сутрин през КПП-то му и поемайки към работните си места, могат да съзерцават над хоризонта поредното събуждане на слънцето. Това е една от малкото „екстри” на иначе суровия откъм природни дадености район.
Забележително е какви усилия коства изграждането на днешния дом на най-далекобойния зенитно-ракетен комплекс на България – С-200 „Вега”. Голи баири, неплодордна земя, камънак, на голяма надморска височина. Страшен пек през лятото, мразовита зима, зона за постоянна среща на своенравните ветрове. Може да си представите какво е при тези условия да транспортираш строителни материали от километри, да дислоцираш техника, чиито елементи са с тегло по десетки тонове, и да градиш сложна инфраструктура от съоръжения на огромна площ. Едно малко мирновременно геройство, извършено в името на защитата на българското небе в началото на 80-те години на ХХ век.
Формированието е създадено през 1982 г. с личния състав на съществувалите дотогава поделения 90070 и 90080 (въоръжени със ЗРК СА-75 „Двина”) край Понор и Вакарел. Неговото местоположение е специално подбрано за новото зенитно-ракетно оръжие, което се развръща там. След застъпването на техниката в бойно дежурство през септември 1984 г. формированието поема охраната на София, Пловдив, АЕЦ–Козлодуй. Или на практика на почти една втора от територията на страната.
Интересно е, че в първите години след откриването на формированието в него идват либийски и сирийски военни делегации. Те взаимстват от опита на българите и го прилагат при изграждане на своите позиции за С-200, някои от които се изграждат от наши строителни фирми.
Прави като мен
Българските зенитни ракетчици са първите, които завършват курс за усвояване на ЗРК С-200 в бившия СССР от държавите в соцблока през 1983 г. Когато се прибират в България, те се включват активно в строежа на съоръженията на позицията на комплекса, за да подпомогнат строителните бригади. След като през пролетта на 1984 г. техниката от състава му пристига с влак на гара в близост до формированието, се заемат с разтоварването и транспортирането й до позицията. Всичко се извършва само в тъмната част от денонощието, като районът на жп възела и пътят са отцепвани от военното контраразузнаване.
„Ние участвахме в изграждането на позицията, приемахме техниката, развръщахме я нощем и докато изгрее слънцето, тя даже трябваше да е маскирана. Такива бяха инструкциите” – спомня си един от бившите командири на формированието (в периода 1995–2002 г.) о. р. полк. Стефан Бозов, който тогава още е лейтенант: „В деня, в който Христо Проданов изкачи Еверест и по радиото излъчиха неговите думи от върха, заедно с колеги бяхме около радиолокатора за подсвет на целите и опъвахме маскировъчните мрежи”.
„Инфраструктурата се изгради с помощта на трите бивши инженерни батальона на ВВС – Софийският, Горнооряховският и Сливенският. Но те работиха, работиха и накрая се оказа, че заложените срокове не могат да се изпълнят, и се наложи да участваме и ние. Започна едно зидане, едно мазане, лепене на тапети… Въобще станахме строителни специалисти отвсякъде. После продължихме с изграждането на останалите съоръжения и постройки, защото на позицията в началото нямаше нищо друго освен укрития за техниката.
Липсваше дори жилищна сграда.
Дълго време живеехме в един фургон, който си бяхме закарали и оборудвали сами. Там се хранехме, там почиваше дежурният боен разчет” – разказва полковникът от резерва.
При разполагането на комплекса обаче лъсва едно недоглеждане на инженерите. „Оказа се, че вече прокараните между командния пункт и единия радар кабели са по-къси с няколко метра от необходимото. И за да се осигури свързването им, се наложи да не минат по първоначално оформеното подземно трасе, а през друга 30–40-метрова тръба. В унисон с офицерския принцип „Прави като мен” не кой да е, а лично тогавашният началник-щаб на дивизиона капитан Емил Иванов (вече о.р. полковник) се провря през нея с едно телено въже, с което впоследствие бяха издърпани останалите кабели. Когато излезе, ни каза: „Ей, по едно време мислех, че ще си умра там!”. Заради малкия й диаметър буквално е трябвало да пълзи като змия с ръцете напред” – спомня си случката о. р. бригаден генерал Ваньо Славеев (командир на 1-ва зрбр в периода 2003–2012 г.), който тогава е сред младшия офицерски състав. Така всъщност е вкаран в действие С-200.
Митът за ядрената заплаха
България е една от първите членки на Варшавския договор, която разполага със ЗРК С-200 на своята територия. И това обезпокоява някои от съседите ни…
Първите офицери от формированието си спомнят, че малко след като го приемаме на въоръжение, в гръцката преса се появява информация, че у нас е развърнат комплекс, носител на ядрено оръжие. Дали статията е пропагандна, или южните ни съседи действително вярват, че в състава на родния С-200 има ракети със специална бойна част, е трудно да се каже. Вероятно и двете, защото в онези години Западът все още не знае дали в боекомплекта на експортираните от СССР системи от този тип няма и зенитни ракети с 25-kt ядрен заряд. Едва след края на Студената война става ясно, че вариантите за износ (за разлика от руските) не могат да носят такъв. Безспорен факт е, че служилите на българския С-200 никога не са подготвяни за такъв тип бойно използване.
Дори и с конвенционалните си ракети той е изключително мощен и респектиращ. Създаден като елемент от системата за противоракетна отбрана на руснаците, той е ефективен срещу бомбардировачи, самолети-носители на крилати ракети, въздушни командни пунктове, скоростни височинни разузнавачи като SR-71 и U-2, летящи над зоната за поражение на останалите ЗРК и срещу самолети за редиоелектронна борба. Случайно или не след появата му провокации и разузнавателни полети над родна територия в зоната му на практика липсват… Около формированието и „дългата ръка на българското ПВО” има още куп интересни случки и факти (а и немалко легенди). „На сметката” на неговите разчети например е първата стрелба по цел, летяща на стратосферни височини на полигона „Ашулук“ (Казахстан). Но на тях ще посветим други публикации. А във връзка с предстоящата 60-годишнина на Първа зенитно-ракетна база (1 октомври) можете да очаквате и други разкази за историята на останалите воински части от състава й.
