Ръководството на Съюза на ветераните от войните на България и лично неговият председател доц. д-р Иван Сечанов изказват съжаление за голямата загуба и поднасят своите съболезнования на близките на фронтовия кореспондент Милен Гетов. Поклонението ще бъде 26 октомври, от 13.30 ч. в храма “ Св.София“.
***
Преди две години държавният глава Румен Радев награди с „Почетния знак на президента“ трима известни български журналисти. Между тях бе 95-годишният Милен Гетов – доайен на българската журналистика, ветеран от Втората световна война. Той получи високото отличие в годината, когато отбелязвахме 75 години от края на Втората световна война и участието на Българската армия в нейния заключителен етап. Малко по-късно Съюзът на ветераниет от войните на България го удостои с награден знак „75 години от Побезата назд фашизма“.
Първият репортаж на Милен Гетов е за в. „Фронтовак“. „Пристигам, единственият младок съм, нещо като адютант на началниците, не бях творчески работник – спомня си Милен Гетов. – А там бяха големи величия, които по-късно станаха известни писатели, художници. Имаше три военни театъра, моят първи братовчед – актьорът Петко Карлуковски, участваше в един от тях. На мен ми беше много интересно, а от дирекцията ме изпращаха в щаба при ген. Стойчев да нося пропагандни материали, вестници, филмови ленти. И веднъж Христо Ганев, тогава беше военен репортер, ми вика: „Ти, като идваш тука, вземи и напиши за фронтовите театри. И аз написах. Нося го в редакцията на „Фронтовак“, тогава излизаше на циклостил. Така че първият ми репортаж беше във „Фронтовак“ на циклостил!“, разказва той за в. „Труд“.
После се заредили публикации в „Народна войска“, „Часовой“, станал дори военен кореспондент. Един от най-големите му репортерски „удари“ бил за Фрюлинка Новачкова, журналистка, която всички мислели за мъртва. „Тя ходеше с разузнавателните групи в тила на противника, пишеше материали и по едно време съобщиха, че е убита. Но след месец разбрахме, че в една германска фронтова болница е била оперирана и спасена. Голямо тържество стана, а аз написах текст за нея“, спомня си Гетов.
За в. „Златна възраст“ по повод на своята 90-годишнина той споделя: „През юни 1944 г. завърших гимназия, трябваше да си получа дипломата и да стана донаборник. През октомври заминах в казармата във Враца. България обяви война на Германия и участвахме с първата фаза – с три армии, втората фаза с една Първа българска армия. Аз бях за втората фаза. Пратиха ме към дирекция „Културна дейност” към Министерство на войната, имах публикации и награди и ме направиха военен кореспондент. Семейството ми беше объркано – общественият строй се промени за часове. Баща ми бе адвокат в тогавашния Отечествен фронт. Беше бъркотия – имам чувството, че не разбраха кога заминах за казармата. Ние младежите бяхме възпитани в патриотизъм и любов към родината. Дядо ми е участвал в Балканската и Междусъюзническата война, а баща му в Първата световна… С нетърпение очаквах да отида войник. Имам и македонска жилка, дядо ми е от Охрид и е роднина на Григор Пърличев. И когато стана войната през 1941 г., тогава германците направиха своя удар на Балканите, те ни дадоха цяла Македония, Вардарска, Егейска Тракия, там, където са били български земи, въпреки че не стана окончателно с договор. Ние бяхме благодарни на германците и в същото време готови на всичко за България. И изведнъж вместо да им благодарим, трябваше да се бием с тях, а те бяха обучили голяма част от военните ни. Много тежък момент…”
На война като на война, казват хората, но и на смешни истории се натъквал днешният ветеран Гетов: „Написах един материал как фронтовият театър превзе Берлин – смее се бившият репортер. – Играеха пиеса, в която се събрали генералите и слушат как пада Берлин. Беше театър, а не хроника, обаче този горе, караулът, като чул, решил, че е истина, и започнал да върти телефона: „Знаете ли, че падна Берлин?!“ Кой ти каза, питат го отсреща. „Ами тука пристигна командирът на дивизията и всички така говорят“, отвърнал. И „новината“ за нула време обиколи поделенията. Накрая ген. Стойчев, до когото също стига, се принуждава да пита щаба на Трети украински фронт истина ли е това, или не е. А всъщност всичко се случи в навечерието на победата и след три-четири дни Берлин наистина падна. А аз пък написах интересен материал.“
Войната свършила, но не и за тях – от Трети украински фронт им казали да преследват отстъпващите немци, стигнали чак до Клагентфурт. „За нас война свърши някъде през юни 1945-а. И там се запознах с операторите Сашо Вълчев и Стефан Петров, които после срещнах в киното“, посочва ветеранът от Втората световна война.
Поклон пред светлата му памет!
Източник: Otbrana.com
