Автор: Светломира ДИМИТРОВА
Не знам дали българска сцена може да понесе толкова нецензурни ругатни в сръбски стил, но очевидно режисьорът Явор Борисов е заложил на оригинала. Включително в сценографията на малката гара със също толкова нецензурни дестинации, колкото е и речникът на героите. Иначе авторът на „Пак плаче, но този път от щастие“, сръбският драматург Новица Савич, е доста нашумял в Сърбия и има защо. Неговата пиеса има дълбок замисъл, свързан не само с балканските нрави и политиката, но е и заради един основен библейски сюжет – братоубийството.
Една малка гара на Балканския полуостров събира петима души – трима местни и двама пришълци. Постепенно става ясно как тече животът в градчето: всичко за всеки се знае. Мъжете избират любовниците на жените си и никой няма против този начин на живот. „Другите живеят, ние си ядем и пием“, хвалят се те. Всичко се прощава. Докато главната героиня Оливера(Полин Лалова) не открива, че не тя е виновна за всичко, както твърди мъжът й: „Аз ли съм най-голямата грешница на тази земя, след като не съм му родила дете, а не съм му изневерявала нито веднъж!? Тук всички си имат любовници и никой не търси вина у никого!“. За да се впише и тя накрая в тази атмосфера.
И насред шеги и закачки за изневери, ядене и пиене се появява архидрамата – желанието брат брата да убие. Радое (Тодор Елмазов) и Радойко (Ивайло Калоянчев) не са се виждали от години, но всеки от тях копнее да убие брат си. И това, изтъкват те, си е не само отколешна традиция, но и чест и достойнство! Всички роднини, включително майка им и баща им, дядовците и бабите им, биха ги подкрепили: пиесата открехва защо.
Великолепна е играта на всички актьори. Много ефектна и близка до сръбското произношение е Лана Гекова (Драгина, която е касиерка на жп гарата, но не продава билети).
Целият спектакъл е майсторски поднесен в уж съвсем нехайна форма на разгул, разврат и хедонизъм. А е всъщност много дълбока история, която ние на Балканите трябва да си разкажем. Особено братята сърби, които Новица Савич приканва към истински катарзис. И ако отначало зрителите се забавляват с нецензурните изрази, накрая и те могат да се замислят над истинската драма.
