Дребнотемието и егоизмът надделяват, когато нравствените ориентири са фалшива маска
„Развод по време на война“ (2026) е литовска комедийна драма на Андриус Блажевичус, отличена с наградата за режисура за драматичен филм на престижния фестивал Сънданс и предложена от Литва за наградите „Оскар“. Филмът е умен, суховат, ироничен поглед как дребнавостта на личния живот и фалшивият социален активизъм се сблъскват с мащабна историческа трагедия.
Вилнюс, 2022 г. Високопоставената изпълнителна директорка Мария избира най-лошия момент, за да съобщи на съпруга си Витас, че иска развод: само ден преди руската инвазия в Украйна. Витас, филмов режисьор, се оказва в трудно положение, мести се при русофилските си родители, а на Мария войната съсипва бизнеса й.
Зигиманте Елена Якщайте е в образа на амбициозна и високопоставена бизнес дама, която уж изглежда морално извисена, като помага на бежанците, но оплита личните си отношения в лъжи. Мариус Репшис изгражда персонажа на съпруга – неуспешен режисьор в криза на средната възраст. Принуден да се върне при своите родители с проруски убеждения, ескалира вътрешния му гняв и го тласка към агресивен активизъм. Малката им дъщеря – Довиле, пресъздадена от Амелия Адомайтите, е мълчаливият и объркан свидетел как се разпада семейството им и лицемерието на възрастните в разнебитен от войната свят.
Филмът оголва остро сблъсъка как егоистичните проблеми на индивида (развод, подялба на имущество, изневери) изглеждат абсурдно малки, но въпреки това остават водещи за хората, дори когато на прага им се води война. Режисьорът иронизира т.нар. „перформативно“ правене на добро — хората, които помагат на каузи заради собственото си его и социален статус, отколкото от чист алтруизъм. Конфликтът на Витас с неговите родители-русофили отразява по-широкото разделение в балтийските общества за войната и миналото. Режисьорът не размахва морализаторски пръст, а представя персонажите си като привилегировани, егоцентрични хора, чийто инстинкт в криза е да защитят собствения си комфорт.
Критиците оценяват земната и нюансирана игра на Мариус Репшис и Жигиманте Елена Якщайте, героите остават човечни и близки до публиката, въпреки своите недостатъци и дребнавост. По-консервативната критика (RogerEbert.com) намира историята за „фрагментарна“, поредица от брилянтни скечове с идеален финален виц, а не мащабна драма. Но реакцията на публиката се свежда до една реплика на излизане от салона: „Отидохме за драма, а цялата зала се смееше“.
