Разрушаването на кулите близнаци в Световния търговски център в Ню Йорк е краят на илюзията за глобалното господство на един център и една идеология, казва директорът на Института по икономика и международни отношения, бивш посланик на България във Великобритания и бивш заместник-министър в МВнР
– Д-р Кючуков, изговориха ли се причините за това какво предизвика преди 25 г. терористичният акт срещу Световния търговски център в Ню Йорк?
-Както често се случва при подобни трагедии, стресът от самия факт остави на заден план анализа за причината. А би било твърде елементарно, ако този терористичен акт се постави просто в графата „заговор на група екстремисти”. Разбира се, впоследствие имаше огромно количество мнения и публикации по въпроса, но основният акцент бе върху ответните мерки. Погледът назад често води до загуба на конкретния контекст и до генерализиране на събитията. Но от друга страна, той позволява те да се разположат в по-широк план на процеси и тенденции, чието влияние е по-дългосрочно. От днешна гледна точка и през призмата на последвалите геополитически процеси терористичният акт от 11 септември е може би първата реакция срещу тенденцията за оформяне на глобална хегемония, доминирала международните отношения през първите две десетилетия след падането на Берлинската стена. Атаката бе в период, когато светът рязко загуби своите геополитически (а и идеологически) баланси, определящи динамиката на международните отношения близо половин век. Появи се определен геополитически вакуум, с тенденция за бързо запълване на икономическо, политическо, военно, а и особено важно – на концептуално ниво от една нова, еднополюсна доминация. Реалностите обаче показаха, че процесите съвсем не са толкова еднозначни. И че при оформянето на новите международни баланси съществена роля ще играят множество фактори. Което от своя страна ни препраща от „края на историята” на Фукуяма по-скоро към концепцията на Хънтингтън за „сблъсъка на цивилизациите” в един многопластов свят.
-Какви геополитически промени отключи това събитие, повратна точка на какви тенденции стана терористичният акт и кои бяха жалоните по този път в борбата с международния тероризъм?
-Атаката срещу Световния търговски център бе по-скоро част от процеса на ребалансиране на международните отношения. И от обръщане на тенденцията към глобален моноцентризъм, към еднополюсен модел. Това бе асиметрична реакция на идеологическо ниво (радикалният ислям), срещу държава, олицетворяваща тази тенденция. Но тази реакция беше осъществена не от държави, а от терористична мрежа. Което пък потвърди още една, по-дълбока тенденция в международните отношения: появата на нова, недържавна глобална субектност – на идеологическите мрежи на международния тероризъм. Те се наредиха редом до транснационалните корпорации, глобалните неправителствени организации, глобалното обществено мнение, които засилват своето влияние в една или друга посока по отношение на световната политика. Това от своя страна отбеляза началото на края на идеологемата за „края на историята” и глобалното господство оттук нататък на един център и една идеология.
Войната срещу Ирак доведе и до изкристализирането на две нови тенденции, затвърдени впоследствие. Първо, тя ерозира международната подкрепа и симпатиите, на които САЩ се радваха в целия свят след терористичния акт. Да не забравяме, че тогава борбата срещу международния тероризъм бе изведена като основна цел и подкрепена включително от Русия и Китай в Съвета за сигурност на ООН. По отношение на военната интервенция в Ирак обаче те, заедно с Франция, се обявиха против. Второ, бе създаден прецедент за заобикаляне на ООН чрез оформянето на коалиция на желаещите.
В резюме: 11 септември беше брънка от трансформациите, разтърсили света при прехода от двуполюсен свят през илюзията за еднополюсност към една полицентрична, многополюсна международна конфигурация. Това беше процес на търсене на нови силови баланси, съпроводен с ерозия на следвоенния световен ред, заобикаляне на международното право и ограничаване ефективността на международните институции, на първо място системата на ООН.
-Какъв знак беше по този път военното оттегляне на САЩ и страните-съюзници от Ирак и Афганистан?
-Войните срещу Ирак и Афганистан бяха афиширани като ответна реакция и борба с международния тероризъм и радикалния ислям. И те за пореден път потвърдиха, че борбата с оръжия срещу идеологии не носи резултат. Освен всичко друго това бе своеобразен асиметричен отговор на асиметричната атака. Атакувани бяха държави, държани отговорни за действията на граждани. При това с определено пренасочване на вината. Защото както организаторите, така и основните изпълнители на атаката бяха граждани на Саудитска Арабия – а военните удари бяха насочени срещу Ирак и Афганистан. Резултатът от военните интервенции също не донесе позитиви – особено в дългосрочен план. Военните победи не доведоха до управляем мир. Те не донесоха нито демокрация, нито сигурност в двете страни, а в регионален план предизвикаха дълбока дестабилизация. Нещо повече – от първите афганистански войни се роди „Ал Кайда”, а след Ирак – „Ислямска държава”.
-Как се вписват в този процес войните в Близкия изток и в Украйна?
-За съжаление – много хармонично. Те са от една страна резултат, а от друга – катализатор за негативните процеси в света. Войните се битовизираха, те започнаха да се възприемат едва ли не като естествена част от нашето ежедневие. Освен всичко друго, тези две войни имат достатъчно сериозно препокриване като генезис и логика. Която вече все по-често се определя като имперска. В единия случай Русия се опитва да възвърне своето национално самочувствие, влияние и позиции в пост-съветското пространство – включително чрез директни териториални придобивки. В другия – САЩ се стремят да съхранят хегемонното си положение в света – както и да установят дългосрочен контрол върху производството и доставките на енергоресурси. Което има като краен резултат отрицание на всичко това, с което светът се гордееше след края на Втората световна война. Ценностите се обезценяват, а правото се обезправява.
-Може ли да се аргументира прогноза за развитието на тези конфликти, затвори ли се прозорецът за дипломацията? Светът е вгледан с надежда за края на войните, но ще има ли и „по-лошо” като перспектива за международната среда за сигурност?
-Дипломацията е инструмент на политиката. А политическият компас от доста време насам сочи в посока война. Преговорите са в застой и при двата конфликта. Но от друга страна в нито един от тях не се очертава капитулация на някоя от страните. Което неминуемо ни води към политическо решение – рано или късно. С оглед развитието на военните действия – по-скоро късно. Всяко договорено решение обаче предполага и компромиси – вероятно от всяка страна. А засега всеки от участниците в конфликтите очевидно счита, че може да постигне допълнителни успехи на военното поле – с цел да влезе в преговорния процес от по-силни позиции.
-Дали 25 г. след атентатите, когато светът е по-неуправляем и живее всекидневно с новини от фронта на поне две войни, би могло да се възстановят договорите, които през Студената война гарантираха световната сигурност?
-Една нова студена война би била по-опасна от тази през XX век: тогава ставаше дума за замразена статика, а сега за гореща динамика; тогава имаше ясно очертани блокове и линии на конфронтация, докато сега конфронтацията е съпроводена с борба за сфери на влияние; тогава съществуваха международни правила и договорености, сега има ерозия на споразуменията за контрол върху въоръженията и отказ от двустранните споразумения относно ядрените оръжия; тогава водещите сили имаха контрол върху съюзниците си, докато днес съществуват проксита, които могат да предизвикат инцидент или да провокират конфликт. За съжаление, за да се постигнат нови договорености е необходим политически диалог, а за да се стигне до него трябва да се възстанови поне минимално ниво на взаимно доверие. Към момента се залага основно на военното сдържане, а не на политико-правните аспекти на сигурността. Нещо повече, създава се впечатлението, че не здравият разум, а страхът от взаимното унищожение е това, което предотвратява един сериозен глобален конфликт. Но прагът на страха става все по-нисък.
-Каква беше разликата в дългосрочната политика по изграждане на отбранителни способности, която САЩ предприе след 11.09.2001 г., с тази на страните от ЕС, как поотделно прочетоха поуките от атентатите?
-Атентатите се случиха във време, когато светът все още се адаптираше към дълбоките промени в резултат от изчезването на двуполюсното противостояние, когато се дискутираше дори евентуалното членство на Русия в НАТО, а тогавашният генерален секретар на Алианса лорд Робъртсън настояваше „НАТО да намери своята нова необходимост и полезност”. След атаките в САЩ започнаха дискусиите дали тази нова роля на НАТО не трябва да се търси в посока превръщането на Алианса в „световен полицай”, т.е. защита на западните принципи и ценности, които се смяташе, че са се утвърдили вече като окончателна глобална тенденция. Това намери отражение и в характера на реакцията на 11 септември: САЩ поставиха акцент върху отстраняването на режими, които по тяхно мнение съдействаха на международния тероризъм, т.нар. „държави – спонсори на тероризма” (Афганистан, Ирак, Либия, по-късно – Сирия). Докато, въпреки участието в американските операции, европейските съюзници съсредоточиха усилия в укрепването на вътрешната си сигурност – особено тези със значителни имигрантски мюсюлмански общности. Като резултат САЩ заложиха на по-нататъшното развитие на военните си способности, пренасочвайки междувременно вниманието си към Близкия изток и Северна Африка, докато Европа заложи на укрепване на националните аспекти на сигурността. Като тези два различни подхода имаха еднопосочен резултат по отношение на общоевропейската сигурност, която бе оставена на по-заден план.
-Как противниците на САЩ се възползваха от терористичния акт в Ню Йорк и оставиха ли основно Вашингтон да поеме удара и борбата срещу тероризма в последващите след атентатите години?
-Тероризмът беше заплаха за всички и затова на първоначалния етап имаше решимост за общо противопоставяне. Основното различие между САЩ и мнозинството други държави, включително и съюзниците в НАТО, произтичаше от разбирането, че за САЩ борбата с тероризма означаваше война с държави, а не с международни мрежи, действащи включително в Европа. Затова Алиансът като цяло се включи във войната в Афганистан, но тази единна готовност вече липсваше в Ирак. И въпреки, че САЩ успяха да разгромят „Ислямска държава” в Ирак, този подход беше подложен на сериозно преосмисляне и във Вашингтон след изтеглянето от Афганистан.
-Преди време пред в.”Българска армия” Вие заявихте, че комунистически Китай се превръща в лидер на глобалния капитализъм: между конкуренцията и конфронтацията ли ще вървят отношенията Вашингтон-Пекин в борба за глобалното лидерство занапред и как това ще рефлектира върху глобалната сигурност?
-В борбата за глобално лидерство между САЩ и Китай вече се обособиха две ясно видими характеристики. Първо, тя е всеобхватна и наред с икономиката, търговията и инвестициите вече се води и в сферата на политиката, сигурността и международните организации. Второ, тя очевидно ще бъде дългосрочна и ще определя динамиката на международните отношения през следващите десетилетия. Не случайно в стремежа си да концентрират изцяло своя политически, икономически и военен ресурс към Индо-тихоокеанския регион САЩ постепенно оставят сдържането на Русия като задача на Европа. Ключовият въпрос наистина се свежда до това дали тази борба ще протича като икономическа конкуренция, или като политическа конфронтация – основно на полето на сигурността. Това, което е характерно е, че към момента и двете страни – в резултат на взаимната зависимост, а и респект – се стараят да не преминават червените линии и да не ескалират ненужно напрежението. Но това само по себе трудно може да бъде стабилна гаранция за международната сигурност.
