Автор: Радослав Симеонов
700 румънци са убити, а 1200 се предават в плен в началото на септември 1916 г.
Точно преди 110 години, в началото на септември 1916 г., започва военната кампания срещу Румъния, възприемана от българския народ като справедливо възмездие за вероломното заграбване на Южна Добруджа след Междусъюзническата война през 1913 г. В сърцата и душите на офицерите и войниците от Трета българска армия гори неистово желание час по-скоро да прогонят завоевателя. И действително, само за около десетина дни румънците са разбити и изтласкани от областта. Днес добруджанските полета все още пазят спомена за тези драматични битки, нашепвайки легенди за героизма на нашите воини. В летописа на българската бойна слава завинаги ще останат да блестят неподражаемата Тутраканска операция и епопеята при Добрич. Но още преди да започне щурмът на Тутракан, на фронта се разиграва една друга битка, която не само е предвестник за последвалите победи, но и
емблематична демонстрация за мощта и класата на българска конница
начело с ген. Колев. На нея писателят Йордан Йовков посвещава два от своите най-вълнуващи разкази – „Триумф“ и „Белият ескадрон“.
В ранното утро на 2 септември 1916 г., българските войски устремно започват своя освободителен поход в Добруджа. Ударната групировка на ген. Пантелей Киселов се насочва към Тутраканската крепост, а четирите полка на Конната дивизия превземат гр. Куртбунар (дн. Тервел) след кратка схватка. Така връзката между противниковите войски в Тутракан и Добрич е прекъсната. Осъзнавайки това, ген. Аргиреску, командващ румънските войски в Добрич, решава да изпрати към Куртбунар една смесена бригада, включваща шест пехотни батальона, артилерия и конница, която да възстанови контрола над града. Сутринта на 3 септември румънската колона се отправя по шосето от Добрич към Куртбунар. Разузнаването донася, че тя е силно разтеглена, с голямо разстояние между авангарда и основните сили. При тази ситуация, изправен пред опасността да води бой с числено превъзхождащ го противник, ген. Колев е осенен от идеята да пресрещне румънците и, разделяйки силите им, да ги бие на части. Неговият план предвижда изграждането на огневи заслон пред с. Кочмар, а двете конни бригади да атакуват поотделно авангарда и основните сили на румънците във фланг и тил.
Към 15 ч. авангардът на противника, състоящ се от два пехотни батальона, достига до покрайнините на с. Кочмар. Тук той е посрещнат от убийствения огън на спешените кавалеристи, картечните ескадрони и оръдията от конната батарея на майор Векилски. Стъписани, румънците започват хаотично да отстъпват. В този момент, лично повеждайки Лейбгвардейския и 1-и конен полк, ген. Колев стремително ги атакува. Ескадроните обхващат тила на авангарда, който се оказва отрязан от основните сили. Като хала българската конница започва бясна и кървава сеч, в която участват всички – от командирите до ординарците. Накипялата българска мъст вече не може да бъде спряна. След половин час румънският авангард вече не съществува. На бойното поле остават над 400 посечени трупа, а останалите живи панически се предават.
Междувременно, главните сили на противника са атакувани от 6-и конен полк в района на с. Карапелит. Водени от своя командир подполковник Вуйчев, в галоп и с извадени саби кавалеристите се хвърлят в смела и безумна атака –
400 конника срещу 4000 пехотинци
Българите са посрещнати от силния огън на противника. Един от ескадроните се състои само от бели коне и именно на него Йовков посвещава своя едноименен разказ. Независимо от дадените жертви, българските конници продължават напред и се врязват остро в пехотните вериги. Над добруджанското поле се чува само цвиленето на конете, звънът на сабите и стоновете на ранените. На бойното поле падат няколко десетки кавалеристи, сред които и един офицер – взводният командир в 4-и ескадрон подпоручик Стефан Гешанов. Малко по-късно, в битката се включват и ескадроните от 2-и конен полк. Това съвсем обезкуражава румънците, които започват да се разбягват или да се предават. Победата при Карапелит, макар и заплатена с цената на скъпи жертви, е изтръгната благодарение на безумната храброст на кавалеристите от 6-и конен полк. Години по-късно, ротмистър Сарафов – командир на 4-и ескадрон ще напише: „Карапелит бе борба на материята с духа! На рояка куршуми и гората от ножове, чиновете от полка противопоставиха своите железни гърди и юнашки сърца. Много от тях престанаха там да туптят, за да тупти само едно сърце – сърцето на измъчена България!“
Битката при селата Кочмар и Карапелит е първият сериозен сблъсък на Трета българска армия с противника на Добруджанския фронт. Тя има сериозно психологическо въздействие за последвалите сражения на фронта и овладяване на оперативната инициатива. Конната дивизия не само получава там своето бойно кръщене, но и подсигурява умело тила на армейската групировка, която предстои да атакува Тутраканската крепост. В сраженията при Кочмар и Карапелит намират гибелта си над 700 румънци, а 1200 са пленени, докато
Конната дивизия губи само един офицер и 53 подофицери и войници,
а броят на ранените възлиза на над 100 души.
Под впечатлението на претърпяното поражение, на следния ден ген. Аргиреску заповядва на румънските войски в Добрич да се оттеглят без бой, уплашен, че „ще бъде заобиколен от многобройния противник“. По ирония на съдбата, подобен страшен погром, по същия сценарий и в почти същите размери, румънците ще претърпят от Конната дивизия двадесет дни по-късно в боя при севернодобруджанското село с. Мустафа Ачи, което странно защо не се нарежда сред топонимите на българската бойна слава в годините на Първата световна война.
Колкото до селата Кочмар и Карапелит, има един много интересен факт в местната история, свързан именно с тяхното възприемане като топография на паметта. След възвръщането на Южна Добруджа по силата на Крайовския договор от 1940 г., българското правителство пристъпва през 1942 г. към промяна на селищната топония и въвеждането на звучни български имена за всички населени места в областта. Тогава е решено, че единствено тези две села ще запазят своите стари турски названия, за да бъде по този начин съхранен за поколенията споменът за тази величава битка. А съседното на тях с. Конак е преименувано на името на поручик Гешанов, който посмъртно е бил произведен в звание поручик, награден с кръст „За храброст“ и първоначално погребан в двора на селската църква. През 1956 г. комунистическата власт, не само че събаря тази църква, но и без административен акт утвърждава името на селото да бъде само Гешаново. Днес в двора на селското кметство се издига скромен паметник от камък, на който пише: „1916-1940. На героя от белия ескадрон – поручик Гешанов“.
