На 22 септември 1908 г. постигаме равнопоставеност с другите държави и народи, казва историкът академик Иван Илчев
– Академик Илчев, какъв е формалният юридически статут на Княжество България от Освобождението до 1908 г. и как изглеждат нещата на практика – в какво се усеща, че България е васална на Османската империя?
– Съгласно Берлинския договор тогава България е автономно княжество в рамките на Османската империя. Това е статут, потвърден след Съединението през 1885 година. И съгласно този статут, България трябва да води своите външни работи през Османската империя, да плаща годишни такси – данък на Високата порта. На практика, обаче, това не се случва. Като от деветдесетте години нататък България започва да изпраща свои представители на международни конференции в различни държави. Такъв е примерът с Хагската конференция за мир, където България участва като самостоятелна държава. Като самостоятелна държава, а не като част от Османската империя, участва и в Дунавската комисия. Този юридически статут си остава същия, но ми се струва, че той не играе особена роля вътре в страната за населението. В съзнанието на обикновените българи България е самостоятелна държава. Макар този статут да ни пречи, доколкото за нас остава да важи режимът на капитулациите спрямо Османската империя и продължава да спъва икономиката на младата ни държава. Така че той не е само за „пред света“. Но аз говоря за усещането у хората в страната.
– Балканските ни съседи, обаче, стават независими държави още през 19 век. Закъснява ли България като обявява независимостта си през 1908 година?
– Ние много обичаме да се критикуваме и да омаловажаваме постиженията си. За България периодът от създаването й като автономно княжество до обявяването й за независима държава е по-кратък, отколкото да кажем, същият период за Сърбия, по-кратък, отколкото в Дунавските княжества, които по-сетне се обединяват в Румъния. Единствено Гърция, по силата на определени обстоятелства, като Гръцката война за независимост от 1821-28 година, веднага е обявена за независима от Великите държави. Значи не е толкова бавен този процес у нас, защото той трябва да се подготви. Но още от 90-те години на деветнайсети век в европейските вестници едва ли не всяка пролет пише: тази година България ще обяви своята независимост. Така че, когато в крайна сметка я обявява, журналистите потриват ръце и казват: аха, казахме ли ви ние…
– Всъщност, говорим за обективни процеси – защо независимостта е обявена точно през септември 1908 г., какви геополитическия обстоятелства работят в полза на страната ни тогава?
– Има и друг момент, който ние понякога изпускаме. И това е самочувствието на княз Фердинанд. Князът е представител на една много стара династия, която по това време в Европа има имена като това на белгийския и португалския крал, а британската кралица Виктория му е леля. И князът с неговото самочувствие пада на по-ниско ниво, отколкото, например, това на краля на Сърбия. За него това е болезнено – та територията на Сърбия по това време е била около наполовина по-малка от тази на България, а населението и икономиката й – също. Защото в този момент България е най-голямата християнска държава на юг от Дунав. И най-значимата, бих казал.
– Е, това е ролята на личността в историята, както знаем…
– Егото на княза е съвсем разбираемо. Така че това не е и нетърпение, защото доста е чакал. Достатъчно е чакал. През лятото на 1908-а година, и това е един резултат от автономния статут на държавата, през територията на княжество България най-голямата железопътна линия е т.нар. Барон-Хиршова железница, построена навремето с парите на австрийския милионер барон Хирш. И през лятото на 1908 година там избухва стачка на работниците, която е негласно подкрепена от българското правителство. И българският кабинет взема решение да национализира линията и да не я оставя в ръцете на чужд капитал. Това всъщност е била политиката на княжество България от самото му създаване. То иска да държи в ръцете си всички важни транспортни линии. И през септември 1908 година се водят тайни преговори между България и Австро-Унгария. Монархията има намерение да присъедини Босна и Херцеговина, която управлява съгласно решенията на Берлинския конгрес. Преди няколко години у нас се разпространяваше една легенда, че в текста на Берлинския трактат било записано, че Австро-Унгария има право да управлява Босна и Херцеговина трийсет години (до 1908 г.) и затова тя била постъпила по този начин. Всъщност обаче няма такова условие в Берлинския договор. Във Виена решават, че тогава е подходящият момент за присъединяване и водят преговори с руското правителство. И Русия изказва съгласие да приеме анексията на Босна и Херцеговина от Австрия, а в замяна на това Виена да подкрепи нейното искане за свободно минаване на военни кораби през Проливите, от Черно в Средиземно море. Само че при онова състояние на комуникациите, когато руският министър на външните работи си пътува във влака от Виена за Санкт Петербург, той няма връзка със света. И докато пътува, Австро-Унгария обявява анексията, без да подкрепи претенциите на Русия. С други думи – грубо лъже Руската империя. И това е една от причините по-късно за падане от власт на руския министър на външните работи, допуснал да бъде излъган. Българската акция е координирана с тази на Австро-Унгария и всъщност това най-много дразни руския император: това, че акцията е координирана не с Русия, а с Виена.
– А каква е реакцията на държавите от тогавашния концерт на Великите сили спрямо акта на независимостта след това доста грубо нарушение на Берлинския договор? И какви са финансовите аспекти на триъгълната сделка между Русия, България и Османската империя?
– Да, това е грубо нарушение на договора. Но от друга страна, както виждате, и другите велики държави не се смущават в нито един момент да нарушават договора. Но както казват древните гърци: Каквото е позволено на Зевс, не е позволено на Бика… И България опитва (като Бика) да действа по примера на Великите сили. Бих казал, че независимо от това, което пишем ние по книгите, някаква особено бурна реакция от тях няма. Водят се преговори за урегулиране на въпроса и въобще не става дума за военна акция на Османската империя за възстановяване на статуквото. И накрая и Русия, и Турция решават да признаят независимостта на България. Като Русия опрощава турските репарации от Руско-турската война, но ги прехвърля към България и България ги поема. И така си плащаме за независимостта. И Москва опитва до Втората световна война да накара България да плати този окупационен дълг. Когато през 1934 година в София идва първият съветски пълномощен министър след възстановяване на дипломатическите отношения, едното от първите две условия, които той поставя пред новото правителство е изплащането на този дълг. И нещо, напълно „естествено“ за един комунист, иска и Руската църква, която до този момент се управлява от белоемигранти, да бъде предадена на съветското посолство.
– Как завършват сложните дипломатически преговори за признаване на независимостта на България? Изплащаме ли по-късно задължението, което поемаме?
– На практика независимостта ни е призната от всички големи държави и от съседите на България до средата на 1909-а година. Като не изплащаме целия дълг, а само една част от него.
– А кои са основните личности, които трябва да откроим във връзка с обявяването на независимостта?
– Имената им са изписани ясно върху нещо, което, ако някой има средства и желание, може да закупи от антикварните магазини. И това е публикуваният тогава Манифест за обявяването на независимостта, изписан върху дълъг пергамент с подписите на Фердинанд и на министрите, сред които е този на министър-председателя Александър Малинов. Политикът, който през годините пет пъти става премиер на страната.
– А какво е историческото значение на акта от 22 септември 1908 година, в какво геополитическо пространство се припознава страната ни тогава?
– Народите се борят не само за пари, народите и държавите винаги се борят и да бъдат равнопоставени с другите. И това, което постига България, е равнопоставеност, което й позволява четири години след това да сключи Балканския съюз като негова основна движеща сила и да бъде основната движеща сила на Балканската война. И, за съжаление, в края й, българските управници начело с цар Фердинанд правят една катастрофална грешка, която на практика загробва България с нападението срещу сръбската и гръцката армии. Те проявяват, според мен, акт на необяснима лудост, на амок. Това да нападнеш Сърбия и Гърция при положение, че Румъния в тила ти е заявила, че при такова нападение, от своя страна, ще нападне България. При положение, че Османската империя е заявила, че ако конфликтът на Балканите се възобнови, тя ще навлезе в Източна Тракия. При положение, че Русия е дала ясно да се разбере, че тя няма да подкрепи България в този конфликт. И при положение, че нито една друга от Великите сили не е казала нито една дума в подкрепа на България, това е лудост, която, според мен, няма равна в новата българска история.
– Говори се за съпротива сред част от военните.
– Но и до момента това не е съвсем ясно. Някои твърдят, че главнокомандващият армията сам е наредил настъплението срещу Сърбия и Гърция. Лично аз, честно казано, не го вярвам, доколкото след 1895 година нищо важно в България не може да се направи без съгласието или, най-малкото, без информираността на княз и след това – цар Фердинанд. За съжаление, обаче, и българските управници, и една част от българските военни се възгордяват след успехите на Българската армия в предишните войни. И решават, че с помощта на оръжието могат да разрешат веднага и всички спорни въпроси със Сърбия и Гърция. А има много сведения за бунтове на войниците, когато започват да ги прехвърлят от Източна Тракия към фронта със Сърбия и Гърция. Има случаи на неподчинение, като тези в Северозападна България на военните, които не желаят да воюват още. До юни 1913 година те вече са воювали повече от девет месеца и са изморени. А през юни идва жътвата и тя ще остане на ръцете на жените, защото всички са мобилизирани на фронта. Макар че по това време има и кипеж на националистически чувства, на които дава израз прочутият химн „Съюзници-разбойници“…
Манифест към българския народ
По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна. От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.
Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.
Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.
Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния провъзгласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее Българският Народ!
Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септември 1908 год., двадесет и втората година от Нашето царуване
Фердинанд I
Приподписали:
Министър Председател и Министър на Обществените Сгради, Пътищата и Съобщенията: Ал. Малинов; Министър на Външните Работи и на Изповеданията: Ст. Паприков; Министър на Вътрешните Работи: М. Такев; Министър на Народното Просвещение: Н. Мушанов; Министър на Финансите: Ив. Салабашев; Министър на Правосъдието: Т. Кръстев; Министър на Войната: генерал Д. Николаев; Министър на Търговията и Земледелието: А. Ляпчев
Бесарабски българин е министър-председател през 1908 г.
През 1908 г. Александър Малинов става министър-председател на България за първи път. По-сетне той ще оглави още четири правителства, което го прави рекордьор в цялата история на страната. Интересното е, че Александър Малинов е роден през 1867 г. в Бесарабия, село Пандъкли и детските и младежки години от живота му премиват в тогавашната Руска империя. През 1891 г. той завършва право в Киев. Преселва се в България работи като съдия, прокурор и адвокат в Пловдив. Именно той е обвинител в процеса срещу убийците на Стефан Стамболов, а също така осъжда министрите от кабинета на Тодор Иванчов за злоупотреби с държавни средства.
Малинов е активен деец на Демократическата партия, оглавява я след смъртта на Петко Каравелов през 1903. Тогава за пръв път княз Фердинад го кани за премиер, но бесарабският българин отказва. През 1908 г. все пак приема този пост и остава на него до 1911 г. В края на Първата световна война Александър Малинов оглавява две коалиционни правителства (1918), които сключват Солунското примирие и потушават Войнишкото въстание. По време на управлението на Александър Стамболийски е изпратен в затвора, заедно с много други водачи на опозицията. След Деветоюнския преврат е освободен.
Като водач на Демократическата партия Александър Малинов е сред инициаторите за създаването на коалицията Народен блок, която печели изборите през 1931 г. За кратко той става министър-председател за пети път, но се оттегля и заема поста председател на Народното събрание. В това качество става кръстник на княгиня Мария Луиза. Малинов умира по време на предизборно събрание в София през 1938 г.
