Ако има нещо, което да свързва всички битки в човешката история, големи и малки, случили се в антични времена или в наши дни, това е, че те започват съгласно някакъв предварителен план. Почти не може да се намерят изключения, но все пак ги има. Едно такова изключение е Белградската операция, проведена се през есента на 1944 г. Именно за нея ще стане дума в настоящия материал. От чисто военно-историческа гледна точка тя е изклчително динамична, а освен това има и дългосрочно геополитическо значение, защото довежда на власт Тито в Югославия и затвърждава присъствието на Сталин на Балканите.
Сталин всячески се опитва да се утвърди на Балканите още от края на 30-те години, но поради редица прични все не успява. Ходовете му са лесно разгадаеми – включване на Бесарабия в състава на СССР, доминация над Румъния и България, и накрая – установяване на контрол върху Проливите. Тези намерения на диктатора започват да се материализират чак през август на 1944 г., когато е проведена мълниеносната Яшко-Кишиневска операция. На германската групировка в Румъния е нанесено тежко поражение, властта в Букурещ е сменена чрез преврат и пътят на юг е открит. Идва редът на България.
Червената армия пресича североизточната граница на България на 8 септември 1944 г., три дни след като Москва му е обявила война. Напълно според очакванията, силите на 3-ти украински фронт на маршал Толбухин не срещат никаква съпротива, а в София е извършен преврат, който довежда на власт доминирано от комунистите правителство. Въпреки благоприятната ситуация, войските на Толбухин не напредват във вътрешността на страната, а спират на линията Русе – Созопол. Те действат съгласно вече утвърден план, който предвижда преди всичко да бъдат осигурени кючови дунавски и черноморски пристанища. Едва след настоятелна молба на новата българска власт, в средата на септември един усилен корпус е изпратен по спешност към София, за да предотврати евнтуалното й превземане от германците.
Причнините за това съветските войски да не продължат веднага на запад, към Югославия са поне две. Първата са преговорите, които Сталин води с Тито в Москва, за да изясни как партизани и червеноармейци ще действат съвместно на югославска територия, а също да получи гаранции че титовите партизани няма да допуснат войски на западните съюзници да напреднат през Любляна на север към Виена. Втората е малко известна, но съдържа в себе си голяма доза съветски империализъм. Става дума за грандиозната идея на Сталин да атакува Турция от района на Сливен и Ямбол по посока Проливите. Съответната директива е издадена на 20 септември, а към България се отправя въоръженият до зъби 2-ри гвардейски механизиран корпус, който трябва да води настъплението.
Недостъпността на документите на съветското върховно командване не позволява да се разбере защо този план не е приведен в действие. Най-логичната причина е британското съобщение, известяващо за предстоящото дебаркиране на британски войски в Гърция, което пристига в Кремъл три дни по-късно. Все пак не върви да атакуваш неутрална държава, докато един от най-важните ти съюзници стоварва наблизо войски. В крайна сметка походът към Проливите е отложен, 2-ри корпус е пренасочен към Унгария, а диктаторът се фокусира върху Югославия.
През последната седмица на септември започва масирано придвижване на съветски войски през северна България към югославската граница. Толбухин разделя силите си на две – неговата 37-ма армия ще остане в района на Бургас и Сливен, за да държи под напрежение турците, а другата (57-ма) ще се съсредоточи край Видин. Тя ще получи подкрепата на почти цялата бойна авиация, а също на Дунавската флотилия, която разполага с десетки малки, но подвижни бойни кораби. Към този район трябва да се отправи и намиращият се край Ямбол 4-ти гвардейски механизиран корпус, който е в процес на получаване на над 100 нови танка, емблематичните Т-34.
Операцията предвижда и значително българско участие – цели три армии, набързо мобилизираните 1-ва, 2-ра и 4-та, които трябва да настъпят съответно към Скопие, Ниш и Струмица. Това става в резултат на волята на Сталин, който успява да убеди Тито да допусне войските на доскорошния „окупатор“ на югославска земя. Поставени са и някои условия: българските войски не трябва да навлизат в големите градове преди югославските партизани, а освен това няма да имат и право на трофеи.
Съветското настъпление започва на 28 септември от района на Видин, без готов план за действие. Причината за това е тривиална – волята на Сталин. Вбесен от разгрома на съветско предмостие на южния бряг на Дунав край Турну Северин, той заповядва на Толбухин веднага да премине в настъпление. Това обаче се оказва нелека задача – теренът е труден, а немците се защитават упорито. Ситуацията се променя в полза на атакуващите едва към 11 октомври, когато 4-ти гвардейски механизиран корпус влиза в боя.
Противоборстващите страни са изключително пъстри. От едната страна са българи, югославяни и червеноармейци. От другата немци, сръбски колаборанти, руски корпус от белоемигранти и СС-овци – немци, родени на Балканите. Атакуващите, най-вече силите на Толбухин и българите, имат значително численно превъзходство, както и абсолютно преимущество в танкове и самолети, плюс бронираните катери на Дунав. Тъй като партизаните контролират почти цяла Сърбия, немците са се скрили най-вече в по-големите градове, което прави изтеглянето им от тях много трудна задача заради постоянните засади, устройвани им от бойците на Тито.
Същинската битка за Белград започва на 13 октомври, когато съветските танкове достигат покрайнините. Следват цяла седмица ожесточени улични боеве, в които отбраняващите се немци постепенно се изтеглят на север, към мостовете над Дунав, и отстъпват на северния му бряг, а от там – и към най-близките приятелски позиции. Така към 20 октомври аткуващите – червеноармейци и титови партизани – успяват окончателно да превземат югославската столица. Значителна немска групировка, която също иска да се изтегли на запад, обаче няма този късмет – тя е обкръжена и разгромена източно от Белград. В този „котел“ гибелта си намират до 10 000 немски бойци, унищожена е или изоставена и много техника.
Междувременно, 2-ра българска армия обхожда Ниш, и спазвайки уговорките, дава възможност на партизани и червеноармейци да си запишат превземането му на 14 октомври като тяхна победа. Особенно се отличава българската Бронирана бригада, чийто танкове прихващат дълга германска колона, изтегляща се от града, и напълно я унищожават. Тази проява на смелост и ефективност от страна на българските танкисти не може да промени цялостното впечатление, което армията оставя у съветските офицери-съветници. Те я намират за не особенно ефективна и мотивирана. И ако първото се дължи най-вече на липсата на боен опит, то второто се обяснява в немалка степен от недостатъчната мотивация. Повечето от българските части така и не разбират защо им се налага да воюват срещу доскорошния техен съюзник. Страхът за близките им, останали в окупираната от Толбухин България, също си казва думата.
Белградската операция продължава едва 24 дни. След края й Сталин вече счита че е успял да сложи ръка и върху Югославия. За него тя е най-вече транзитен коридор който позволява войските на Толбухин по-бързо да достигнат до Унгария. Предвижда се също учредяване на българо-югославска федерация, проекто-договорът за която е готов към края на годината. Само навременната намеса на Чърчил спасява България от перспективата войниците й да заминат за фронта като българи и да се върнат като югославяни. Успехът на операцията също увеличава увереността у съветската върхушка, че е дошло време да се обърне повече внимание на Проливите. Цялата 1945 г. минава в дрънкане на оръжия по посока на Истанбул, но Сталин се побоява да направи решителната крачка. Но това е съвсем друга история.
