Тактически сметки на Сталин забавят българското настъпление в Македония.
През по-голямата част на Втората световна война Балканите са един от регионите, които създават най-малко проблеми на Хитлер. Въпреки че на полуострова съществува мощно партизанско движение (най-вече в Югославия и Гърция, и в по-малка степен в Албания и България), то само по себе си не е в състояние да прогони германците. През повечето време, с изключение на периодите когато се налага да воюват с партизаните или да се крият от съюзническите бомбардировачи, германските окупационни войски се намират в условия близки до курортните. Ръководството на Райха също е доволно – без прекъсване към германските заводи и складове се отправят влакови композиции, натоварени с руда, петрол, пшеница и други суровини.
На цялата тази идилия ненадейно е сложена точка в края на август 1944 г., когато в резултат на разгрома на германо-румънските сили при Яш и Кишинев, в североизточния край на Балканите се отваря огромна дупка, през която нахлува Червената армия. Поражението в Бесарабия обаче се оказва най-малкия проблем за Хитлер – буквално за няколко дни цялата коалиция на Оста се разпада. В Румъния е извършен дворцов преврат, България обявява неутралитет, в Унгария прогерманското правителство е сменено с по-демократично, в Словакия избухва антинацистко въстание, а Финландия е пред подписване на примирие със СССР. Очевидно е, че няма кой да прикрива Балканите и
Хитлер нарежда незабавана пълна евакуация от Гърция,
както и частична от други региони с цел консолидиране на всички сили в източна Югославия. Започва надпревара с времето.
В Румъния късмет имат само онези немски части, които успяват да достигнат Карпатите и да се консолидират със заелите позиции в планините унгарци. Надеждите за спасение на тези, които се оттеглят през българската граница в Добруджа, се оказват напразни – съгласно решение на правителството на Багрянов, всички германци, озовали се в североизточните предели на царството, са интернирани в лагер край Разград и по-късно са предадени на руснаците. Техният брой е около 4000. Малко по-различна е съдбата на германския контингент, който изначално се е намирал на българска територия. На него му е разрешено да се изтегли заедно с цялото си оборудване и това приключва с успех към началото на септември. Буквално ден след като последният униформен германец напуска България, тя обявява война на Райха и доскорошните съюзници официално стават врагове.
Драма има и по вода. Германската дунавска флотилия, състояща се от почти двеста съда, формира дълъг конвой, който се опива да достигне немските позиции край Белград. Общо на корабите има до 16 000 души, включително ранени войници и цивилни бежанци. Флотилията периодично спира в пристанища по пътя си, например в Русе, за да се зареди с провизии. След като преминава покрай Видин, в началото на септември тя е блокирана в района на Прахово, като от единия бряг я обстрелват румънски войски, а от другия – югославски партизани. Съпротива е почти изключена, защото горивото и мунициите са на привършване. Оказал се в безнадежна ситуация, командващият флотилията контраадмирал Зиб решава да я потопи, а намиращите се на борда хора да продължат пеша. Рискът се оправдава, защото по-голямата част от тях успяват да достигнат немските позиции.
Със самопотапяне завършва и присъствието на германския флот в Черно море. Основната база Констанца е изоставена на 25 август, като в пристанището екипажите потапят десетина малки повредени кораба, включително две подводници. Останалите поемат на юг, към българските брегове, с надеждата да намерят някаква закрила. Тя не трае дълго, защото България е декларирала скъсването си с Хитлер и моряците на Кригсмарине
нямат друг изход освен и те да потопят корабите си
На 30 август няколко десетки съда, основно миночистачи и торпедни катери, отиват на дъното край Варна и Бургас. Битката за Черно море обаче все още не е приключила, защото три немски подводници остават на вода и даже записват последни победи – на 1 септември У-19 се прокрадва в Констанца и потопява румънски товарен кораб, а на следващия ден У-23 потопява съветски миночистач. С това сраженията в района наистина приключват, защото трите немски подводници се отправят към турския бряг където екипажите отварят шлюзовете им и се предават на местните власти.
Най-трудна изглежда обаче задачата на намиращата се в Гърция група армии „Е“, начело с генерал Льор, която наброява поне 350 000 души. Съществува реална опасност при забавяне пътищата за изтегляне да бъдат отрязани от настъпващата през България Червена армия и така да се случи катастрофа от мащаба на тази в Сталинград. При това шосетата и жп линиите са недостатъчни и минават през планински райони, окупирани от партизани, а част от силите на Льор са разпръснати по егейските острови.
Още в края на август започва усилено изтегляне на север, едновременно по суша, въздух и вода. Освен атаките на гръцки и югославски партизани, силите на Льор са тормозени постоянно и от авиацията и флота на съюзниците. И въпреки това евакуацията не спира. Транспорните самолети извършват до 100 полета дневно, превозвайки личния състав на гарнизоните от островите Крит и Родос до Атина. След презареждане те продължават до Солун, където вече се качват на влакове или на камиони. Техниката пък е превозвана първо по море и после с влакове. Евакуацията от материкова Гърция става поетапно – първо Пелопонес, след това Западна Гърция, Атина, Тесалия и накрая Солун, където отново са потопени десетки вече ненужни кораби.
Въпреки добрата организация и дисциплина, е ясно че Льор ще трябва да вземе
някои трудни решения
Например, налага се около половината от гарнизоните в Крит и Додеканезите да бъдат оставени там поради недостиг на време за евакуацията им. Така над 30 000 германци и италианци остават изолирани на скалисти архипелази до края на войната. Те имат предостаъчно муниции (което възпира британците да ги атакуват), но много малко храна. Изгладнели, но въоръжени до зъби, те капитулират на 8/9 май 1945 г.
Най-големият проблем пред Льор е как да запази отворен коридора на север, жп линията и шосето между Солун и Белград. Когато България обявява война на Райха на 8 септември 1944 г., той вече е готов да действа решително и веднага атакува намиращата се тогава в Македония 5-та българска армия. Това, което се случва с тази армия, в голяма степен е отражение на ситуацията в страната във въпросния момент. Въпреки че още в края на август е предварително ясно, че България ще трябва да се изтегли от т.нар. нови земи, никой във властта в София не взема мерки по въпроса. При това 5-та армия е обречена на разпад още преди първия немски изстрел, защото около половината от състава й са местни македонски българи, на които след скъсването с Германия им е разрешено да си отидат по домовете. Освен това армията в най-решителния момент сменя трима командващи един след друг – генерал Кочо Стоянов се самоубива на 6 септември, а на 12 септември поради поличтическа целесъобразност генерал Попдимитров е заменен от генерал Кецкаров. Към тази дата обаче разгромът вече е факт – германците са завзели Скопие без бой, разоръжили са 14-та и 29-та дивизии, а 15-та дивизия, разпръсната на малки групи, се опитва с боеве да си пробие път към старите предели.
В германски плен попадат до 10 000 български войници След като установява пълен контрол над Македония, Льор започва да строи отбрана по старата българска граница, за да прикрие отстъплението си на север. Междувременно спешно мобилизираните 1-ва, 2-ра и 4-та български армии активно се подготвят за настъпление на запад, но то е забавено от Сталин с поне две седмици, за да може той да регулира отношенията си с Тито преди да стъпи на югославска територия. Така българският войник за пореден път става заложник на голямата политика. Тези две седмици неочаквано затишие се оказват добре дошли за Льор за допълнително укрепване на позициите по границата. И когато трите армии най-после преминават в настъпление на 8 октомври, те срещат сериозен отпор, а героичните им победи при Ниш, Стражин и Страцин са платени с много повече български жертви.
