Марк СТАСИНОВСКИ
Близо 4 хиляди убити и 270 милиарда долара директи щетити – такива са първоначалните изчисления за загубите, които Иран понесе след като САЩ и Израел започнаха операция „Епична Ярост“ на 28 февруари т.г. В речта си в началото на операцията, убеден в успеха си, президентът Доналд Тръмп каза, че американците целят смяна на режима в Иран и окончателното му разоръжаване. Противно на това очакване обаче, след близо 5 седмици постоянни и безмилостни бомбардировки резултатът беше друг, както всички знаем. Вместо да се фокусирам върху стратегията на Иран, за коя се изписа много, ще се вгледам в една друга по-скрита за нас, но важна победа за режима – укрепването на неговата легитимност.
Корените на ислямисткия режим
За да обясня добре това, за което говоря, трябва първо да се върнем близо половин век назад във времето, когато Иранската Ислямска република се е раждала. Тогава Иран е била дълбоко разеднинена държава – режимът на тогавашния абсолютен монарх Мохамед Реза Пахлави е безмилостно репресивен. За капак на това, голяма част от населението смята, че шахът е прекалено секуларен и обслужва най-вече интересите на западният свят, като дава безпрецедентно изгодни условия на западни петролни компании и е единствения лидер в Близкия изток, който има топли отношения с Израел.
През 1979 г. това напрежение прелива в открита революция, която прогонва шаха и сваля режима. В последвалите месеци един лидер и неговата фракция в Иран се открояват и взимат властта – Рухолах Хомейни и Националният фронт. Хомейни е бащата на ислямската република. След като взема властта, той въвежда пълна ислямизация на всички аспекти на обществото. Създава нови репресивни органи, които смазват всякаква съпротива – 40 хиляди са хвърлени в затвори, близо 10 хиляди екзекутирани, включително ителектуалците и почти целия офицерски корпус. Новият режим вижда и посочва врагове навсякъде – такива са западните сили, комунистите, евреите, монархистите и мюсюлманите сунити. Изправен пред тази смазваща вълна от репресии и параноя, народът на Иран разбира, че е заменил една диктатура с друга. Стабилността и легитимността на новия режим отслабва.
През 1980 г. обаче Хоменей получава златната възможност да прелегитимира своя режим. Един безогледен акт на агресия мобилизира целия ирански народ и оправдава пред параноята на режима – иракският диктатор Саддам Хюсеин нарежда на армията си да нахлуе в Иран.
Идеологическата война, родила Ислямската република
Трудно е да се изрази, колко важна роля има войната между Ирак и Иран за укрепването на режима в Техеран. За един ден основната заплаха в Иран вече не е режима на Хомейни, а Ирак и Саддам Хюсеин, които без милост нахлуват през границата и разграбват пограничните ирански селища и земи. Нещо повече – режимът в Техеран намира нови основания за своята главна пропагандна теза, тъй като агресорът е Ирак на Саддам Хюсейн – сунитски секуларен режим, който е партньор както на САЩ, така и на СССР. Патриотичните настроения са галванизирани, иранският народ се стича под знамената на режима и е готов да се бие и ако трябва – да умре, за да отблъсне агресора. Последвалите 8 години война са ужасяващи – окопи, химическо оръжие, военни престъпления, деца войници и близо милион загинали. През 1984 г. в отчаян опит да сломи волята на иранците да се сражават, Садам Хюсеин започва да бомбардира ирански градове със съветски ракети „Скъд“, които убиват хиляди цивилни. Режимът в Техеран използва всяка бомба и всеки изгубен живот в Иран, за да утвърди още повече властта си. Заради тоталната война пълната ислямизация и радикализация в цялото общество попива и засъхва. Бойните действия скоро влизат във фаза на застой без нито една страна да може да вземе връх. Въпреки това Хомейни е искал да води войната докато не стъпи в Багдад и, притиснат през 1987 г. от ООН да подпише мир, заявява: „Да направиш това е по-болезнено, отколкото да изпиеш чаша отрова.“
Ирано-иракската война не просто стабилизира режима на аятоласите – тя го легитимира и дори в някаква степен го създава. Мирът, настанал след края на войната, бележи и началото на период на политическа стагнация на режима. През 90-те години аятоласите държат здраво властта, Саддам Хюсеин още управлява в Ирак и представлява заплаха, която е в пряка връзка с легитимността на режима в Техеран. Но след падането на Саддам през 2003 г. за иранските власти става все по-трудно да мобилизират подкрепа. Спомените от войната започват да избледняват на фона на преките проблеми с които аятоласите очевидно не могат да се справят – слаба и нестабилна икономика, корупция и все още толкова активния репресивен апарат. Иран е под постоянни санкции заради непрестранното спонсориране на терористични групи и населението е бедно. Това напрежение излизаше често наяве с протести и бунтове в различни градове. Нямаме преки статистически данни, но не би било грешка да кажем, че за повечето ирански граждани пропагандата на режима не беше вече убедителна – Саддам Хюсеин беше обесен, а Израел и САЩ не изглеждаха като огромната заплаха, макар че аятоласите твърдяха точно това.
На база на това е ясно, че последните 15 години режимът в Техеран отново бе изпаднал в дълбока криза и не можеше да легитимира властта си пред обикновенните иранци, които страдаха от некадърността, корупцията и непотизма на своите управници.
Нова война, стари спомени
През 2026 г. обаче режимът на аятоласите отново получи златен шанс да се легитимира както направи през 1980 г. Този път не Садам Хюсеин, а Тръмп и Нетаняху атакуваха Иран с мащабна въздушна кампания и разтърсиха държавата до основи.
За близо 45 дни Иран получи дълбока рана, която отключи спомени от Ирано-иракската война. Както посочихме по-горе, близо 4000 души загинаха, включително голяма част от висшия ешалон на режима. Ударите бяха в цял Иран – от най-отдалечените региони до най-гъстонаселените градове. Разбира се, САЩ и Израел са се стараели да удрят военни обекти с възможно най-голяма прецизност, която да пощади цивилното население, но явно при толкова мащабна въздушна операция това е невъзможно. Най-драстичният случай с голям брой цивилни жертви бе ударът с крилата ракета срещу сградата на училище в Минаб, провинция Хормозган, при който бяха убити най-малко 57 ученички.
Както преди, така и сега оцелелите лидери на режима в Техеран използваха всяка бомба и всеки изгубен живот, за да утвърдят властта си. Първоначални проучвания сочат, че между 85 и 90 процента от населението на Иран е подкрепило военния отговор на режима, независимо дали го харесват. От друга страна, опозицията в лицето на иранските емигранти в чужбина тотално се дискредитирана, защото подкрепяше военна интервенция срещу Иран.
Война за власт и власт заради война
Рано е да се каже дали тази кратка (засега) война ще бъде достатъчна за иранския режим отново да се окопае напълно и да спечели обратно доверието на иранското общество. Това, което може да се каже със сигурност обаче е, че американско-израелското нападение даде на аятоласите по-висока легитимност и върна част от доверието на населението, което видя какво означава да се води война на родна земя. Режимът в Иран е доказал, че не може да управлява държавата ефективно и да печели подкрепата на обикновенните иранци, когато се намира в период на международна стабилност, защото тогава най-ярко си личат корупцията, репресиите и цялостното лошото управление. За сметка на това обаче управляващите в Техеран са се научили много добре как да събират власт и да експлоатират страховете на обикновените иранци. Войната, започната от САЩ и Израел, не свали режима, а в известен смисъл закрепи властта в ръцете на оцелелите ирански военни и политически лидери. Докато тя продължава и докато САЩ и Израел запазват агресивния тон спрямо към Иран, режимът винаги ще има патерица на която ще се опира, за да се задържи на власт.
